Гледа право към него.
Капитанът се взира в очите й. Има нещо различно в тях. Нещо ново. Нещо невероятно.
Той казва нежно:
— Очите ти са отворени. Мисля, че ме виждаш, Ноел. — Той размахва ръка пред лицето й и очите й проследяват движението.
— Аз… виждам те, да. Виждам те.
Гласът й е колеблив, пресекващ, в първия миг непознат, глас на чужд човек; после обаче пак зазвучава познато, когато тя го пита:
— Колко време ме нямаше?
— Осем корабни дни. Много ни уплаши.
— Изглеждаш точно както си те представях — казва тя. — Лицето ти е слабо и изсечено. Но не е тъмно лице. Не е враждебно лице. Лицето ти ми харесва, капитане.
— Искаш ли да ми разкажеш къде беше, Ноел?
Тя се усмихва. Кимва.
— Отидох да се срещна със… с ангела. Говорих с него.
— С ангел? Буквално с ангел?
— Не, не буквално. Това е просто дума, ангел. Не беше ангел, струва ми се, не от онези, на които се молят хората. Нито физическо същество, нито някакъв вид интелигентна органична форма ни живот. Беше… беше…
Той чака. Гледа я с почуда и объркване. Зашеметен е от красотата на очите й, сега, когато са живи и фокусирани върху него.
Тя казва:
— По-скоро е като енергийните същества, за които говореше Хайнц. Безтелесни, имам предвид. Но по-големи, отколкото бихме могли да си ги представим. По-големи от планета дори. Страшно големи. Не знам какво беше. Въобще не знам.
— Каза ми, че говориш със звезда.
— … със звезда! — Изрича го сякаш въобще не й е хрумнало дотогава.
— Докато беше в делириум. Така каза. Че говориш със звезда.
Очите й грейват с дълбоко вълнение.
— Разбира се! Звезда! Да! Да, капитане! Май точно това беше, да! Говорих със звезда.
Залива го отчаяние. Ноел явно е прекрачила отвъд границите на лудостта, казва си той.
Но се старае гласът му да остане спокоен.
— Но как би могла да говориш със звезда? Какво означава това, че си говорила със звезда, Ноел?
Тя се смее.
— Значи, че говорих със звезда, капитане. Нито повече, нито по-малко. Огромна топка огнен газ, капитане, която има ум, има съзнание. Мисля, че това беше. Сигурна съм. Сигурна съм!
— Но как е възможно една…
Светлината внезапно угасва в очите й. Те губят фокус. Пак ли е изпаднала в кома? Явно да. Във всеки случай отново пътува; вече не е при него.
Той чака до леглото й. Един час, два часа. Става. Крачи. Сяда. Чака. Къде е отишла? В какъв ли странен свят пътува сега? Дишането й е далечно, безлично жужене. Толкова е далече от него сега, така откъсната от всяко място, което той би могъл да проумее.
Най-накрая клепачите й потръпват отново. А после се отварят.
Тя поглежда към него. Очите й са живи, както преди. Лицето й изглежда променено. Изпълва я блаженство. За капитана все още е, поне отчасти, в онзи другия свят извън кораба.
— Да — казва тя. — Не е ангел, капитане. Слънце е. Живо, интелигентно слънце. — Очите й блестят. — Слънце, звезда, слънце — шепти тя. Думите са безумни, но не и гласът. — Докоснах се до съзнанието на едно слънце. На много слънца. Вярваш ли в това, капитане? Можеш ли да повярваш? Открих мрежа от звезди, които са живи, които мислят, които имат умове, които имат души. Които общуват. Цялата вселена е жива.
— Звезда — тъпо повтаря той. — Говорила си със звезда. Звездите имат умове.
— Да.
— Всичките ли? И нашето слънце ли?
— Всички. Седят си там и си говорят. Ние се движим между тях, тук, в центъра на галактиката, и разговорите им са заглушавали връзката ми с Ивон. На това са се дължали смущенията, капитане. На звездите, които си говорят. Задръствали са моята дължина на вълната, не е оставало място да премине мисълта ми, за да стигне до Ивон.
Този техен разговор му звучи като сън. Той казва тихо:
— Защо нашето слънце не е смущавало връзката ви, когато все още бяхме на Земята?
Тя свива рамене.
— Не е достатъчно старо. Видях го — ангелът ме заведе да го видя. Нашето слънце. То е като дете, малко дете, което си играе с топка на площадката. Минават… не знам, милиарди години… докато пораснат, докато се научат да си говорят по основната честота. Нашето слънце просто не е достатъчно голямо. Никоя от близките до Земята звезди не е достатъчно стара. Тук обаче…