Онова, което изпитващите бяха търсили — и намерили във всички онези, на които се бяха спрели още преди началото на събеседванията, — бе изявата на оправдано самочувствие, обуздавано от философски реализъм. Всеки, който изпаднеше в ярост, гняв или плачеше и се молеше, щеше да бъде отхвърлен без обяснения. Само че никой не го направи, нито един от предначертаните петдесет.
В края на целия този процес дошъл редът на Ноел да се яви пред изпитната комисия и те изнесли и пред нея малкото си представление. Поговорили си известно време, после изрекли ритуалната присъда: „Съжаляваме, отпадате от списъка“, при което тя помълчала доста дълго, сякаш се опитвала да проумее неразбираемите думи, които току-що изрекли, а накрая казала по своя си деликатен начин:
— Тогава може би ще предпочетете сестра ми да замине вместо мен.
Това бил перфектният отговор и те й го казали. Сестра й, съобщили те, била реагирала по абсолютно същия начин в същия момент на собственото си събеседване.
— Значи нито една от нас няма да замине? — объркано попитала Ноел.
— Това беше само тест на реакцията ви — обяснили й те.
— А — казала тя. — Виждам. — И се засмяла — изкискала се всъщност, както правеше почти винаги, случеше ли се да използва този специален за нея глагол, и те, макар да не знаели на какво точно се смее, се засмели с нея въпреки това.
Ноел поискала да узнае, в самия край на събеседването, как са решили коя сестра ще замине и коя ще остане.
Хвърляхме ези-тура, гласял отговорът.
Тя така и не разбрала дали това е истина.
Ноел лежи, потънала в неспокойни сънища. Намира се на някакъв кораб, архаичен тримачтов платноход сред вълните на ледено море. И го вижда, наистина го вижда. Остри ледени висулки блещукат по такелажа, после някоя се откъсва под напора на свирепия вятър и се разбива с тих звън в палубата. Палубата е покрита с хлъзгав, бляскав слой от тънък, твърд лед, който затруднява придвижването. Огромни, ерозирали айсберги се клатушкат бясно в сивата вода, надигат се, блъскат се във вълните, потъват. Ако някой от тях удари корпуса, корабът ще потъне. Досега са имали късмет, но сега ги дебне една по-невидима заплаха. Морето замръзва. Съсирва се, сгъстява се, превръща се в злобна течност, която се плиска в плътни, мазни вълни. Широки лъскави късове подскачат по вълните — приижда нов лед, сблъсква се, стърже, после се прекатурва — ледените късове са във война, нащърбват се един друг по краищата, но някои от тях подписват спогодби и се съюзяват, оформяйки едно огромно, неумолимо ледено поле. Когато морето замръзне изцяло, корабът ще бъде смазан. А то вече замръзва. Корабът с мъка се движи напред. Платната се издуват безпомощно, изпъвайки напразно въжетата си. Вятърът превръща такелажа в лира, покритите с лед въжета звънтят и пеят. Корпусът скърца като старец в безмилостната хватка на леда. Дъските поддават. Краят е близо. Ще загинат до един. Ще загинат до един. Ноел излиза от каютата си, качва се на палубата, сграбчва парапета, залита, моли се, чуди се кога ли юмрукът на вятъра ще разцепи замръзналата тъкан на платната. Нищо не може да ги спаси. Но ето че… Да! Да! Нещо проблясва в небето! Ивон, Ивон! Тя идва. Носи се като богиня в черното, обсипано със звезди небе. Ледът се отдръпва. Въздухът се смирява. Корабът е свободен. И продължава необезпокояван по пътя си напред, към уханните тропици, към земите на подправките и перлите.
— Според някои светът щял да загине в огън — казва Елизабет. В салона онези, които не играят го, са подхванали апокалиптични теми. — Според други — в лед.
— Цитираш ли нещо? — пита я Хю.
— Естествено, че цитира — намесва се Хайнц. — Знаеш, че Елизабет винаги цитира нещо. — Покрай другите неща, дългокраката и сламеноруса Елизабет е и официалният бард и хроникьор на „Вотан“. Всички на борда така или иначе трябва да са и „нещо покрай другите неща“ — многобройните умения са част от правилата. Но ако Елизабет е луда по нещо, това е поезията. — Сигурно е от Шекспир — предполага Хайнц.
— Не е толкова старо — възразява Джована, вдигайки поглед от игралната си дъска. — Само отпреди четири или петстотин години най-много. От някой американец.
— Фрост — пояснява Елизабет. — Робърт Фрост.
— Това някакъв вид лед ли е? — пита някой.
— Име е — обажда се друг.
— „От туй що знам аз за страстта“ — подхваща Елизабет и от тона й става ясно, че отново цитира, — „от двете огъня избирам.“