— Между другото — бодро се намесва Хайнц, а Хайнц винаги е бодър, — за нас светът вече е свършил. Защото никога няма да го видим отново. За нас той вече се превръща в мит. А и без това умираше, още преди да го напуснем, нали така? И сега, по отношение на нас, той е мъртъв и ние сме неговото прераждане. Ние, както и всичките яйцеклетки и сперматозоиди във фризерите долу.
— Ако — вдига пръст Пако. — Не забравяй голямото ако.
Хайнц се засмива.
— Няма ако. Небето е пълно със светове и ние все ще намерим няколко. Трябва ни само един подходящ и толкова.
Всъщност Хайнц е прав, съгласяват се всички, светът, който бяха оставили, на практика вече беше мъртъв — човешкият свят, тоест, въпреки че няколко стотици милиона човешки същества все още шаваха по повърхността му. Беше преминал успешно през всички конвулсии на двайсетия и двайсет и първия век, хилядите остри кризи от демографско, националистическо и екологично естество, и беше навлязъл в епоха толкова стабилна и щастлива, че изглеждаше неразличима от смъртта, защото онова, което е спряло да расте и да се променя, вече не носи най-важните характеристики на живота. Понастоящем Земята беше дом на бавно, но сигурно намаляващо население от здрави, богати, предпазливи, напълно цивилизовани хора, водещи лесен живот в едно удобно общество, поддържано от безброй автоматиризирани устройства. Всичките им проблеми бяха разрешени, освен най-големият, а именно, че решенията се бяха превърнали в проблеми и че във всяко едно отношение тенденциите бяха поели по низходяща крива, която водеше към неминуема смърт. Това никой не го беше очаквал — че краят на борбата и стремежите на практика ще означава край на живота. Но така се оказа. Последната слаба искрица на човешката виталност беше тук, на борда на „Вотан“, и с всяка секунда навлизаше все по-навътре и по-навътре сред заливите на галактиката.
Каква ирония. Космически кикот. Светът, освободил се най-после от войни и по-дребни конфликти, от неравенства, болести и глад, се носеше в спирала надолу по един на пръв поглед неотменим курс. По коктейлите хората се застояваха на приказка и обсъждаха спокойно края на човешката раса, който щял да настъпи след пет или шест века, идея, която никой не си правеше труда да оспори и която беше повод повечето хора да спрат и да поразмишляват върху съдбата на човечеството за… е, за цели десет или петнайсет минути.
Експлозивният демографски растеж от началото на индустриалната ера беше овладян толкова успешно, че на практика вече почти не се раждаха деца. Макар средната продължителност на човешкия живот напоследък да надвишаваше едно столетие, на Земята нямаше и един район, където населението да не намалява, защото раждането на деца беше станало нещо толкова необичайно, че раждаемостта не успяваше да компенсира смъртността. Светът се беше превърнал в огромно приятно предградие, населявано от заможни, застарели, бездетни хора.
Всички съзнаваха проблема, разбира се, само че всеки чакаше някой друг да направи нещо по въпроса. Спокойните, зрели, доволни от живота си и емоционално стабилни техни съвременници като правило проявяваха твърде слаб интерес към идеята сами да раждат и отглеждат деца, а по-ранните експерименти децата да се създават по изкуствен начин и да се отглеждат колективно, се бяха провалили в една или друга степен.
Макар никой да не го казваше на глас, човешката раса изглежда се опитваше да направи едно-единствено нещо и това бе любезно да се остави да измре. Повечето хора смятаха това за много тъжно. Но какво биха могли да направят по въпроса, ако въобще можеше да се направи нещо?
„Вотан“ беше един отговор на този въпрос. Породи се движение — и то беше най-интересното нещо, случило се на Земята през последните двеста години — да бъде основана втора Земя на някоя далечна планета. Няколко десетки от най-добрите и най-умните представители на по-младото поколение — мъже и жени в третото и четвъртото си десетилетие — да заминат на борда на междузвезден кораб, за да открият и населят свят около друга звезда. Надеждата бе, че сред предизвикателствата на един неопитомен примитивен свят колонистите и техните родени сред звездите деца ще си върнат хъса и енергията, които някога са били основните характеристики на човешката раса, и така ще се стигне до възраждане на човешкия дух — който те, може би, след петстотин или хиляда години биха могли да присадят обратно на майката Земя.