— A, B, C, D…
Другите игри са замрели. Всички в салона ги наблюдават. Той насочва ръката й към двете кутийки с камъчета, черните от полиран гранит и белите от седеф, и й показва традиционния начин да вземеш камъчето между два от пръстите си и да го поставиш с щракване върху дъската. Кожата на ръката й е хладна и много гладка. Самата ръка е тясна и тънка, почти чуплива на вид, но не трепва.
— По-добрият играч използва белите камъчета — казва капитанът. — Черните винаги играят първи. Играчите се редуват, като поставят само по едно камъче на всеки ход, на някоя от незаетите пресечни точки. Поставените камъчета не се местят повече, освен ако не бъдат пленени, в който случай веднага се махат от дъската.
— А целта на играта каква е? — пита тя.
— Да контролираш колкото се може по-голяма част от игралното поле с колкото се може по-малко камъчета. Строиш стени. Опитваш се да обградиш камъчетата на противника, докато той се опитва да огради твоите. Точките се смятат според броя незаети пресечки вътре в стените ти, плюс броя на пленниците, които си взел.
Тя се взира с нетрепващ поглед в негова посока, демонстрирайки напрегнато и дори прекалено внимание, което е още по-трогателно заради своята безполезност. Капитанът методично й обяснява игралната техника — поставянето на камъчетата, завземането на територия, пленяването на противниковите пулове. Илюстрира казаното, като разиграва различни ситуации на дъската, изричайки на глас местоположението на всяко камъче, което поставя.
— Черните държат P12, Q12, R12, S12, T12, запомни ли? — Кимване. — А също и P11, P10, P9, Q8, R8, S8, T8. Ясно? — Още едно кимване. — Белите държат…
По някакъв начин тя успява да визуализира позициите, повтаря ги след него и задава въпроси, които показват, че вижда ясно дъската в мислите си.
Капитанът се чуди защо ли е толкова изненадан. Чувал е за слепи шахматисти, при това добри — те явно са способни да запомнят позициите на фигурите върху дъската и да актуализират вътрешната си представа при всеки следващ ход. Ноел сигурно има същата хипертрофирала памет. Но играта на го не е като играта на шах. В началото на всяка шахматна партия играчът, който я открива, има по-малко от две дузини възможни ходове. При го съществуват триста шестдесет и един възможни хода за първото поставено камъче. Една игра на го може да се развие по повече начини, отколкото атоми има във вселената. Шахматната дъска има само шестдесет и четири квадратчета, върху които се придвижват намаляващ брой фигури, като броят на вариантите за всеки играч намалява с времето, докато от първоначалните трийсет и две фигури останат само няколко. Броят на камъчетата при го също намалява с напредъка на играта, но тяхната липса усложнява позиционната надпревара за територия върху дъската, вместо да я опростява.
Дори и така, Ноел изглежда схваща основното. След двайсетина минути вече е разбрала основните стратегии. И няма съмнение, че е способна да следи безпогрешно движението върху дъската. Докато й обяснява различни маневри, капитанът на няколко пъти й дава грешни координати — първия път случайно, защото цифрите и буквите всъщност не са отпечатани върху дъската, а и той отдавна не е играл, така че се случва да допуска грешки — а после още на два пъти нарочно, за да я изпита. Всеки път тя го поправя, като казва тихичко:
— №13? Не е ли на №12?
След известно време Ноел заявява:
— Мисля, че вече всичко ми е ясно. Какво ще кажеш да изиграем една игра?
По-късно същия ден в банята Пако, Хайнц и Елизабет обсъждат предполагаемия сексуален живот на капитана. Това е една от любимите им теми. В голямата си част сексът, който се прави на борда на кораба, а той никак не е малко, се демонстрира съвсем открито, в преносен, а понякога и в съвсем буквален смисъл. Тези хора са продукт на една високо цивилизована, а може би и прекалено цивилизована епоха. Има много малко табута за тях. Но капитанът, за разлика от всички останали на борда, педантично пази личния си живот далеч от очите на своите спътници.
— Той въобще не прави секс, нито иска да прави — настоява Пако. — Бил е монах преди експедицията, както знаете. Член е на онази шантава колония от медитиращи мистици близо до Северния полюс, някъде край бреговете на Скандинавия. И досега си е такъв по душа — монах. Целият е от лед, до мозъка на костите си. Личи си и по лицето му — слабо и строго, с тънки устни и малка брадичка, която непрекъснато подрязва. Но най-вече очите. Ужасни сини очи. Като синия лед на глетчер са. Те показват какъв е отвътре.