Време е, следователно, да избере мястото на първото кацане и корабът да се отправи натам през оставащите месеци на тази първа година, докато той все още държи управлението. По този начин зарът ще бъде хвърлен. Ще може да предаде командването, когато стигнат целта, и сам да вземе участие в първата планетарна експедиция.
Ето я обаче Ноел, която влиза мълчаливо и някак неземно в стаята, където той работи. Днес му изглежда по-стара и не толкова красива както обикновено — уморена и изпита до степен на прозрачност. Изглежда необичайно ранима, сякаш един-единствен остър звук би могъл да я счупи.
— Получих отговор от Ивон — съобщава му тя. В гласа й има някаква плаха, предпазлива нотка, нетипична за нея. Капитанът се пита дали нещо ужасно не се е случило на Земята. Но какво ли пък би могло да се обърка в онзи летаргичен, спокоен свят?
Тя му подава малкия прозрачен информационен куб, върху който е архивирала последния си разговор със Земята. Докато Ивон й говори телепатично, Ноел повтаря на глас съобщението в един сензорен апарат и кубът запечатва информацията.
Капитанът поема куба в ръка и пита загрижено:
— Добре ли си, Ноел? Изглеждаш изтощена.
Тя свива едва забележимо рамене.
— Имаше малък проблем.
Той чака. Ноел изглежда среща известни затруднения да облече в думи мислите си.
— Какъв проблем, Ноел? — нарушава мълчанието капитанът.
— С връзката. Имах известни затруднения в приемането. Или по-скоро… имам предвид, че беше малко неясно. Беше… мъгляво.
— Мъгляво — повтаря капитанът. Гласът му е равен.
— Изкривено. Не много, но все пак… Нещо като статично електричество, което се наслагва върху сигнала.
— Статично електричество — казва той все така безучастно, печелейки време, опитвайки се да разбере, макар да не вижда как глупавото повтаряне на думите й би могло да му помогне. Но пък какво друго да направи? — Телепатично статично електричество — произнася, вперил поглед право в слепите й очи.
— Не се сещам за по-подходяща дума.
Телепатичният тон на Ивон, обяснява Ноел, винаги е чист, кристален, без никакво изкривяване. Никога преди не се е случвало такова нещо. Явно е притеснена. Уплашена, може би.
— Може да си уморена — нежно казва той. — Или пък тя.
Ноел се усмихва. Капитанът вече е свикнал с тази нейна усмивка — единственото й предназначение е да отблъсква неприятните неща. Но обикновено е отражение на вътрешна тревожност.
Той пъха кубчето в плейбека и гласът на Ноел прозвучава от говорителите. Не е обичайният й глас, а онзи другият, нов и непознат, изтънял, напрегнат и притеснен. Често спира, сякаш трудно намира думите, или пък моли Ивон да повтори нещо. Съобщението от родния свят, доколкото схваща капитанът, е обичайното многословно празнодумство, няма изненади. Но тази работа със статичното електричество го тревожи. Дали това не е началото на края, чуди се той, края на единствената им комуникационна връзка със Земята, първият знак за едно постоянно и необяснимо разпадане на сигнала, което неминуемо ще доведе до пълна изолация на кораба в мехур от мълчание?
И какво, ако е така? Какво, ако телепатичната връзка се разпадне, ако изгубят напълно контакта си със Земята? Комуникацията между Ивон и Ноел е нерелативистична; съобщенията им се предават моментално във вселена, където скоростта на светлината е ограничена до някакви си триста хиляди километра в секунда, а дори и този нерелативистичен, по-бърз от светлината кораб пресича топологичните гънки на извънпространството с ограничена, макар и огромна скорост. Без сестрите ще трябва да разчитат на радиотрансмисии, за да се свързват със Земята — при сегашното разстояние Земята би получила съобщението им след две десетилетия.