Той я наблюдава мълчаливо.
— Добро утро, капитане — поздравява тя, когато стига до него.
Ноел никога не бърка в разпознаването. Твърди, че може да разпознае всички членове на експедицията по дребните характерни звуци, които издават — начина им на дишане, тембъра на кашлянето, шумоленето на дрехите им. Сред спътниците й съществува известен скептицизъм по този въпрос. Мнозина вярват, че Ноел просто чете мислите им; тя обаче настоятелно твърди, че има достъп единствено до мислите на сестра си Ивон, нейната еднояйчна близначка, останала на далечната Земя.
Капитанът се обръща към нея. Погледът му среща нейния — автоматично действие, навик. Нейните очи, тъмни, ясни и почти винаги отворени, се взират смущаващо през него. Съвсем като очите на всеки сляп човек, но нейните изглеждат някак странно пронизващи. Капитанът казва:
— След два часа ще съм подготвил доклад, който да предадеш.
— Готова съм, когато ти потрябвам. — Ноел се усмихва леко. Заслушва се за миг, завъртяла леко глава наляво, в тракането на камъчетата по дъските. — Три игри ли вървят? — пита тя. Гласът й е тих, но мелодичен и ясен, напълно отчетлив, така че всяка сричка се чува добре.
— Да.
Какъв изключителен слух трябва да има, щом само по звука от поставянето на камъчетата може да определи броя на дъските, върху които се играе.
— Странно е, че играта още не е започнала да им омръзва.
— Го лесно се превръща в мания — казва капитанът.
— Сигурно. Колко е хубаво да можеш да се отдадеш така всецяло на една игра.
— Не знам. Игрите на го пилеят огромно количество ценно време.
— Време? — Ноел се засмива. Сребристият звук е като водопад от миниатюрни камбанки. — Какво друго да правиш с времето, освен да го пилееш? — Замълчава, после пита: — Играта трудна ли е?
— Правилата са доста елементарни всъщност. Прилагането им обаче е нещо друго. Според мен е по-сложна и по-елегантна игра от шаха.
Стъкленият й, празен поглед се плъзва по лицето му и внезапно очите им се срещат. Как го прави това?
— Мислиш ли, че ще е нужно много време да се науча да я играя? — пита тя.
— Ти?
— Защо не? Аз също се нуждая от развлечения, капитане.
— Дъската е разграфена на стотици квадратчета. Камъчетата могат да се поставят навсякъде. Фигурите, които се получават, когато играчите местят камъчетата си, са сложни и непрекъснато се променят. Човек, който не… може… да… вижда…
— Паметта е ми е много силна — прекъсва го Ноел. — Мога да си представя дъската и да нанасям мислено необходимите корекции в процеса на играта. Трябва само да ми казваш къде поставяш камъчетата си. И да водиш ръката ми, предполагам, когато правя ходовете си.
— Не вярвам да се получи, Ноел.
— Ще ме научиш ли все пак?