Капитанът се пита защо тази перспектива трябва да го тревожи толкова много. Корабът е самостоятелна единица. Не му трябват насоки от Земята, за да функционира нормално, нито пък пътниците имат някаква реална полза от всекидневната доза информация за събитията на родната планета, свят, който в края на краищата сами бяха избрали да напуснат. Така че защо да му пука, ако ги обгърне тишина? Защо това да има значение? Защо в такъв случай да не приеме факта, че вече не са по никакъв начин свързани със Земята, че са на път да се превърнат в различен вид, който се гмурка, по-бързо от светлината, към един нов живот сред звездите? Той не е сантиментален човек. На този кораб има много малко сантиментални хора. За него и за тях Земята е само вехт багаж — товар прашасала история, избледняващ спомен за древни крале и империи, отмрели религии, старомодни философии. Земята е миналото; Земята е просто археология; Земята на практика не съществува за тях. Ако връзката се прекъсне, защо да им пука?
Но на него все пак му пука. Връзката е важна.
Решава, че е така заради символичната роля, която това пътуване има за хората на Земята — защото пътешествениците са фокус на толкова много надежди и очаквания. Ако връзката се изгуби, евентуалният им успех в създаването на нова Земя около някоя далечна звезда ще бъде без значение за хората от родния свят.
Освен това комуникацията с родния свят е от значение и за онова, което самият той изпитва по време на пътуването, има отношение и към интензивната пулсираща сивота на извънпространството наоколо — онзи обмен на енергии, растящото усещане за всеобща обвързаност. Не е говорил с никого от другите за това, но е сигурен, че не е единственият, който го е почувствал. Както той, така без съмнение и други от спътниците му правят нови открития всеки ден, не астрономически, а… ами, духовни… и, казва си капитанът, колко жалко би било, ако нито едно от тези откровения не успее да стигне до онези, които останаха на Земята. Връзката трябва да остане отворена.
— Може би — изрича на глас — трябва да ви оставим с Ивон да си починете няколко дни.
Празненство — навършват се шест месеца от деня, в който „Вотан“ потегли към дълбокия космос от земната орбита. Целият екипаж на звездния кораб се е наблъскал в салона и коридора пред него. Изобилие от смях, наздравици, намигания, песни, въобще голяма веселба, макар че никой не е съвсем сигурен защо трябва да вдигат толкова шум по повод на тази половин година.
— Това е, защото още не сме се отдалечили достатъчно — изказва предположение Леон. — На практика единият ни крак още е на Земята. Затова и още броим времето по земния календар. И се вторачваме в тези дребни километрични камъни. Но това ще се промени.
— Вече се променя — отбелязва Чанг. — Кога за последен път си използвал нещо друго, освен корабния календар във всекидневната си работа?
— Не е важно кой календар използвам — казва Леон. Той е корабният лекар, нисък мъж с гърди като варел и глас като каменно свлачище. — Вярно е, че си служа с корабния календар. Но мисленето ни още е свързано и със земните дати. Те все още са важни за нас в известен смисъл. Подозирам, че всички ние несъзнателно се водим по някакъв двоен календар. И ще продължим да го правим, докато…
— Честита половин година! — изкрещява в този момент Пако. Широкото му лице е зачервено, тъмните му, хлътнали очи греят. — Шест месеца сме заврени в тази проклета тенекиена кутия и още си говорим! Това е чудо! Истинско чудо! — Държи по една чаша червено вино във всяка ръка. За тазвечерното тържество капитанът е разрешил да се извадят последните запаси вино, донесено от Земята. Отсега нататък ще си синтезират свое. Няма да е същото обаче — всички го знаят.
Пако може и да не е толкова пиян, колкото изглежда, но добре се преструва. Разблъсква тълпата и крещи: „Пийте! Пийте!“, налита връз високия, строен Маркъс, палеонтографа, като едва не го събаря, но се извинява Маркъс, а не Пако — просто Маркъс си е такъв. След малко Зиглинде минава покрай Пако и той й връчва втората си чаша вино. После я хваща под ръка. „Tanz mit mir, liebchen! — виква той. Старите езици все още са в обращение, повече или по-малко. — Научи ме де танцувам валс!“ Тя го поглежда кисело, но се предава. Празненство е, все пак. Двамата изглеждат глупаво — тя е с една глава по-висока от него и напълно лишена от грация, — но сигурно точно това си е наумил Пако, да изглежда глупаво. Завърта я из тълпата в тромаво подобие на валс, като я държи здраво на разстояние от себе си с едната ръка, а с другата размахва щастливо чашата си.