— Благодаря на всички ви за съмнителната чест, която ми оказахте. Надявам се да не ви дам основания да съжалявате за избора си. Но ако това стане, не забравяйте, че една година трае само дванайсет месеца.
Слаб смях долита откъм сбралите се пътешественици. Хуморът никога не е бил сред силните му страни.
Още няколко думи, после пак дойде време да се приберат в каютите си. Заизнизваха се по двама и по трима, поспираха при илюминатора в големия коридор да погледнат за последно Земята — синя, огромна и пулсираща от живот в центъра на екрана. Встрани се виждаха Луната и Слънцето. Всичко, което хората, без да се замислят, приемат за вездесъщо и неизменно.
После внезапното откровение, че сега „Вотан“ е техният свят, че ги чака цяла вечност в собствената им компания.
Музика долита от корабната уредба. Бетовен, като че ли? Нещо титанично във всеки случай. Нещо избрано заради величественото си философско внушение. Което значи Бетовен.
— Готови за излитане — обявява капитанът на фона на музиката. — След десет секунди. Девет. Осем. — Познатата стара шарлатания, древното театралничене, вълнуващата драма на излитането. Целият свят ги гледаше, да. Спокойните, щастливи хора на Земята изпращаха последните си приключенци, величествен подвиг наистина, който да ги отърве от петдесет енергични и мислещи мъже и жени с надеждата, че те ще успеят някак да съживят жизнеността и духа на човешкия вид на някой храбър, нов и достатъчно отдалечен свят. — Шест. Пет. Четири.
Обратното броене е безсмислено, разбира се. Подготовката за излитането се извършва от скрити механизми в друга част на кораба. Но той знае каква роля се очаква да изиграе.
— Старт — изрича накрая.
Може и да е имало драматизъм в гласа му, но не и в действителното събитие. Никакво особено усещане не придружаваше пуска на звездната тяга, никакъв тласък или разтърсване, нищо, което да може да се почувства. Но Земята и Слънцето изчезнаха от екрана, заменени от зловеща, перлена празнота, когато „Вотан“ се гмурна шеметно в тунела, където материя не съществува, и пое на дългото си пътуване към незнайна цел.
Някой стои до него сега, тук, на празненството по случай шест месеца от началото на полета. Елизабет. Слага чаша с вино в ръката му.
— Последното вино, капитане. Не го пропускай. — Тя явно се е възползвала от своя дял, че и отгоре. — „Пий! Че не знаеш ти отде дошъл си, нито пък защо. Пий! Че не знаеш ти защо отиваш, нито пък къде.“ — Пак цитира нещо, сеща се той. Умът й е склад за стара поезия.
— Това от Шекспир ли е? — пита той.
— От Омар Хаям, „Рубаят“ — пояснява тя. — Познато ли ти е? „Ела и чашата си напълни, и в огъня на пролетта зимното си покаяние хвърли.“ — Съвсем се е замаяла. Отърква се в него, залитайки леко, тъкмо когато той вдига чаша към устните си, но капитанът не губи равновесие и не разлива нито капчица. — „Птицата на времето — виква тя, — има кратко време да лети — и виж! Разперила е тя криле.“
Елизабет залита и едва не се просва на пода. Капитанът бързо я подхваща за лакътя, издърпва я нагоре и изчаква да си възвърне равновесието. Тя притиска жадно тънкото си тяло към него; шепне някакви неща в ухото му, които нямат нищо общо с поезията, а са откровени цинизми, още по-стряскащи и даже смешни от устата на тази лишена от сексапил жена, която винаги му е приличала на книжен плъх. Трудно му е да разбере завалените й думи на силния фонов шум, но е съвсем ясно, че го кани в каютата си.
— Ела — подканва я, докато тя се извива пиянски около него, опитвайки се да го приклещи за целувка. Хваща я здраво, побутва я напред и си пробива път през стаята към Хайнц, който е зает да пресипва нечие забравено питие в собствената си чаша с пълната концентрация на алхимик, на път да превърне оловото в злато. — Мисля, че е попрекалила с виното — казва му капитанът и внимателно му прехвърля Елизабет.
Точно зад него е Ноел, мълчалива, сама, остров от ведрина сред хаоса. Капитанът се чуди дали в момента не разказва на сестра си за празненството.
Колкото и да е странно, тя изглежда знае, че някой идва към нея. Обръща се с лице към него.
— Как си? — пита я той. — Всичко наред ли е?
— Чудесно. Чудесно. Прекрасно тържество, нали, капитане?
— Страхотно — съгласява се той. Оглежда я безсрамно. Тя явно е преодоляла вчерашната си умора и пак е красива. Но красотата й, решава капитанът, е като красотата на съвършена мраморна статуя в някой музей с гръцки антики. Предизвиква възхищение, но не и желание да я прегърнеш. — Не е за вярване, че шест месеца минаха толкова бързо, нали? — подхвърля, понеже иска да каже нещо, а не се сеща за друго, по-оригинално.