Сега „Вотан“ — още една доза древна митология, кораб, кръстен на някакъв опърпан, нецивилизован, несломим и упорит бог от северните гори — беше готов да потегли. А аз готова ли съм, питаше се Ноел. Готова ли съм?
Последни речи. Бомбастично празнословие. Барабани и тромпети. После висшите правителствени чиновници си тръгват след края на официалното изпращане. Капитанът за първата година — избрали са го вчера, мрачен скандинавец с прекрасен музикален глас — им казва да се приготвят за старта, с което явно има предвид да си кажат каквито там молитви са си предвидили или поне да направят, каквото смятат за необходимо, за да успокоят мислите си и да се настроят за неумолимия преход от един живот към друг.
„Ивон? Чуваш ли ме?“
„Чувам те, разбира се.“
„Всеки момент ще потеглим.“
„Знам. Знам.“
Нямаше усещане за ускорение. А и защо да има? Това не беше като да пътуваш със совалка от Земята до Луната или до някой от сателитните светове. Корабът нямаше друг конвенционален двигател освен сравнително простия спирачен механизъм, който щяха да използват, когато стигнеха местоназначението си. Нямаше тласък, нито някакъв друг от стандартните методи за ускорение. Да, някакъв задвижващ механизъм се беше включил във вътрешностите на кораба, някакви сили се бяха задействали, някакво движение беше налице. Но не нютоново и още по-малко айнщайново. Движението беше от пространството към извънпространството, където относителността просто не беше фактор. Маса, инерция, ускорение, скорост — тук те просто не играеха. В един миг бяха висели насред космоса само на няколко хиляди километра от лицето на Земята, а в следващия вече се носеха, тихо като комета, през тунел в една нагъната алтернативна вселена, която съществуваше в съседство, като надпис със симпатично мастило между редовете на познатата вселена от звезди и планети, от маса, сили, гравитация и инерция, от фотони, електрони, неутрони и кварки, от земя, въздух, огън и вода. Уловени бяха в някакво невъобразимо течение, запратени с невъобразима скорост през една празна чернота, хиляди пъти по-черна от мрака, в който тя беше живяла от раждането си.
Беше се случило, да. В това Ноел не се съмняваше. Имало бе един миг, когато сякаш се бе изправила на ръба на бездънна пропаст. А после вече знаеше, че се намират в извънпространството. Нещо се беше случило; нещо се беше променило. Но то беше неизмеримо и като цяло не се поддаваше на дефиниции. Сили, които тя не можеше да проумее, задвижени от тайнствени енергии, които протичаха из космоса от край до край, внезапно бяха поели кораба в свои ръце, захвърляйки го гладко и бързо от познатата вселена, вселената на пространството, времето и материята, в това друго място. Знаеше, че се е случило. Но нямаше представа откъде знае, че знае.
„Ивон? Чуваш ли ме сега, Ивон?“
Отговорът последва веднага, без миг забавяне. Не й даде време дори да се уплаши. Ивон беше там, утехата също.
„Чувам те, да.“
Сигналът беше чист, ясен и силен. И си остана такъв, ден след ден.
През първите напрегнати часове на пътуването Ноел и Ивон рядко прекъсваха контакта си за повече от няколко мига и в качеството на връзката не настъпиха никакви промени с отдалечаването на кораба от Земята. Все едно бяха в съседни стаи. И си остана така след прекосяването на орбиталното разстояние до Луната, след първия милион километра, след преодоляването на орбиталното разстояние на Марс — чуваха се все така ясно и силно, ясно и силно. Сестрите бяха преминали успешно първото изпитание — качеството на сигнала очевидно не беше количествена функция на разстоянието.
Но — така им го бяха обяснили — в този момент корабът все още пътуваше с подсветлинна скорост. Необходимо беше време, дори в извънпространството, за да се набере пълната скорост. Процесът на извънпространствено ускорение — качествено различно, концептуално различно от всичко, което хората свързваха с ускорението в нормалното пространство, но все пак ускорение по същността си — беше постепенен процес. Щяха да достигнат скоростта на светлината чак след няколко дни.
Скоростта на светлината! Голямата бариера! Ноел беше чувала толкова много за нея — граничната скорост, линията между познатото и непознатото. Какво щеше да стане с връзката помежду им, когато „Вотан“ премине от другата страна? Ноел нямаше реална представа. Вече се намираше в пространство, различно от онова, в което се намираше Ивон, а все още усещаше ясно присъствието й — това определено изглеждаше добър знак. Но когато корабът преминеше в непознатия свят, където дори фотоните нямаха достъп? Тогава какво, тогава какво? Никой не беше обсъждал тези неща с нея. Тя не ги разбираше. Но специалистите винаги казваха, че пътуването със скорост, по-голяма от тази на светлината, представлява парадокс, мистерия, тайна. Беше нещо като табу. Беше незаконно.