Може ли да ограничи щетите, чуди се той.
Възможно най-спокойно той нарушава напрегнатото мълчание и изрича:
— Всичко това бяха празни приказки. Надявам се, че ще ми простиш за нещата, които наприказвах.
Тя остава мълчалива. Капитанът съзира едва доловимо кимване.
— Съжалявам, че те разстроих, Ноел. Нямах такова намерение, когато дойдох тук.
— Знам.
— Да си тръгвам ли?
— Трябва да пратя доклада, нали?
— Дали ще можеш сега?
— Не съм сигурна. Но искам да опитам. Почакай малко, става ли?
— Както кажеш.
Тя изглежда полага усилия да се успокои. Очите й още са затворени, но сякаш се движат по-бавно под клепачите. Неразгадаеми бръчици се появяват и чезнат върху широкото й чело. Капитанът се сеща за упражненията по медитация, които беше усвоил на острова, под яркото арктическо небе на Лофотен. Сигурно и тя прави нещо подобно сега, решава той. Седи тихо, наблюдава я, чака.
Най-накрая тя поглежда към него, или поне в неговата посока, и след миг на мълчание проговаря със спокоен тон, който прилича на онзи, който използва обикновено:
— Как, според теб, ни възприемат у дома? Като обикновени човешки същества с необикновена задача или като свръхчовеци, поели на епично пътешествие?
— Няма нужда да продължаваме с тази тема, Ноел, не мислиш ли? И без това нищо смислено няма да излезе от подобен разговор.
— Нека просто сложим точка с този последен въпрос. Кажи ми какво мислиш. Как ни възприемат те?
— На този етап, подозирам, че ни смятат за свръхчовеци, поели на епично пътешествие.
— Да. А по-нататък, според теб, ще започнат да ни възприемат като по-обикновени — хора като самите тях?
Той отправя поглед навътре, към най-съкровените си убеждения. Откритото го изненадва, но въпреки това го споделя с нея, макар то по-скоро да подкрепя мрачните, неочаквано груби думи, които неволно е изрекъл по-рано.
— По-нататък — казва той — ние ще спрем да значим каквото и да било за тях. Ще ни забравят. За тях е важно общочовешкото усилие да се организира тази експедиция. Сега, когато тя е факт, всичко, което следва оттук нататък, за тях е низходящото движение след кулминацията. Ние ще продължим да си живеем живота, каквото и да ни поднесе той, а те ще продължат да си живеят техния — приятен, плитък и безвкусен както винаги — и ще пътуваме по различни и все по-раздалечаващи се пътища до края на времето.
— Наистина ли вярваш в това?
— Да. Боя се, че точно в това вярвам.
— Колко тъжно. Какъв невзрачен финал предвиждаш за великото ни приключение. — Нотка на ирония се промъква в тона й. Станала е много спокойна, сигурно му се присмива наум. Но поне вече няма опасност отново да я разстрои. Възвърнала е самообладанието си. — Само още един въпрос. Самият ти, капитане? Как се възприемаш — като обикновен човек или като супергерой?
— Като нещо средно. Доста повече от обикновен, но определено не и полубог.
— Мисля, че си прав.
— А ти?
— Аз се смятам за съвсем обикновена — меко отвръща тя. — Освен в две отношения. Знаеш кои са те.
— Едното е твоята… — Поколебава се, обзет от моментно смущение и нежелание да назове с думи недъга й. После се втурва с главата напред. — Твоята слепота. А другото, разбира се, е телепатичната връзка със сестра ти.
— Така е. — Усмихва се. Сияйно. Дълга пауза. После казва: — Мисля, че си поговорихме достатъчно по въпроса. Чака ни работа. Хайде да изпратим този доклад.
Бързината, с която е възвърнала самообладанието си, нарушава неговото равновесие.
— Готова си да го изпратиш? Успяла си да се свържеш с Ивон?
— Да. Тя чака.
— Добре, тогава. — Той е изтръпнал, кух. Тя го е надвила, направо го е стъпкала в прахта в този техен необясним двубой. Пръстите му леко треперят, когато разгръща бележките си. Започва да чете бавно: — Ден 117. Скорост… Предполагаемо местоположение…
Ноел подремва след всяко предаване. Те я изтощават ужасно. Започна да оклюмва още преди да е стигнал до края на днешното съобщение. Сега, когато излиза в коридора, капитанът знае, че ще е заспала още преди да е затворил вратата. Той си тръгва намръщен, обезпокоен от онзи странен изблик на напрежение между тях и от връхлетелия го мистериозен пристъп на брутален „реализъм“, от който се отърсва почти веднага — сега, когато вече не е в компанията на Ноел.