— Не знам — отвръща тя. — Откъде бих могла да знам? Но просто не смятам, че… убедена съм, че аз… че те… че когато… — Вече направо се тресе. Стоят край горещия басейн. Обичайната процедура е да се потопиш за миг в студения басейн, после в горещия и едва след това да се настаниш в басейна с топлата вода или дори да се върнеш в студения. Но вместо да влезе в който и да било от тях, Ноел стои разтреперана край горещия и не мърда. После изведнъж се обръща и се притиска към гърдите му.
Той я прегръща силно и започва нежно да гали гърба й, опитва се да я успокои, да я утеши и да прогони страха, който я е обзел. Всичкото това много по мъжки и по бащински, а после, само след миг, вече съвсем не е по бащински, защото капитанът също трепери и двамата дълго стоят прегърнати на ръба на басейна.
После тя се отдръпва от него и прави няколко крачки назад. Усмихва се и очите й, тези тайнствени слепи очи, които въпреки слепотата си могат да бъдат толкова изразителни, греят със странна, палава светлинка. Тя протяга ръка към него.
Капитанът е удивен как тялото й, което е виждал толкова пъти в банята и във физкултурния салон, сега изведнъж му се струва непознато — различно, променено. Същите пълни, кръгли гърди, да, същият плосък корем, същият дълбоко вдлъбнат пъп. Но всичко е напълно различно. Вътрешна светлина се излъчва от нея. Тя блести, грее. Привлича го неудържимо. Капитанът се пита как е могъл и за миг да я сметне за непривлекателна — защо никога не я е възприемал като сексуален обект. Сега определено му се струва такава.
— Ела — прошепва тя и дръпва ръката му, после го повежда сръчно и без колебание по облицования с плочки под към една от малките любовни стаички в съседство с банята.
Двамата се отпускат заедно на твърдото тясно легло. Вече му е повече от ясно, че именно това е искал още от началото на пътуването, че се е ограждал с множество възражения, колебания и самоналожени забрани, точно защото през цялото време я е желаел толкова силно, че го е било страх.
Покрива устните й, шията й, затворените й очи с целувки. Тя се притиска към него, шепне, движи се. В последния момент, когато все още може да обърне курс назад, той се сеща за онази странна мисъл, хрумнала му преди повече от година, че може всъщност да е девствена и че дори е възможно телепатичните й способности по някакъв начин да зависят от запазването на тази девственост и да изчезнат завинаги при първия допир с настоятелното тяло на някой мъж.
Не. Не. Това е идиотизъм. Тя не е излязла от някоя фантастична легенда. Телепатията й не е магическа сила, която да изгуби, ако престъпи обета си за непорочност.
А и във всеки случай вече не съществува възможност да обърне назад, вече не, нито Ноел изглежда склонна да му го позволи. Краката й се разтварят и той влиза в нея бързо, дори грубо, Ноел отхвърля глава назад и от гърлото й се отронва вик на екстаз, а не на болка, и почти в същия този миг той свършва. Абсолютно неспособен е да го предотврати. Изригва със сила, каквато не помни от осемнайсетгодишен. И я чува да просъсква накъсано от удоволствие, усеща я да се надига конвулсивно под него.
Чуди се, в първия объркан и почти засрамен миг след това, дали и Ивон не е усетила удоволствието им, някъде много далеч. Дали и тя не е свършила с тях.
Лежат неподвижно. Мълчат. Той е леко замаян от случилото се; също и облекчен, дълбоко облекчен, задето дългото полусъзнателно ухажване е свършило, че най-накрая са приключили с всички игрички на привличане и отблъскване, които са разигравали от началото на пътуването, и най-после са си позволили да се сблъскат в сливането — сливане на противоположности, може би, — което така или иначе им е било писано. Той е доволен, доволен и щастлив, и малко учуден, а също и малко уплашен.
И ето че много скоро усеща нов прилив на сили, върнали се неочаквано и почти невъзможно бързо, и двамата започват да се движат отново, този път по-бавно, по-спокойно. Сякаш за онези първи секунди са преминали през първоначалната фаза на задъхана, немислеща лудост и вече се превръщат в опитни любовници.
Когато този път свършват, тя му се усмихва широко и казва:
— Чаках и чаках. Вече мислех, че никога няма да го направиш.
— Боях се.
— От мен?
— Да не повредя по някакъв начин способностите ти.
— Какво?
— Сякаш магията щеше да си отиде, ако ти… ако аз… ако двамата с теб…
— Глупчо. Чел си твърде много стари легенди.
— Може и така да е.
— Да. Според мен определено е така.