Докато разчистват дъската за реванша, той казва, опитвайки се да звучи небрежно:
— Мислила ли си за онази работа с ангелите, Ноел?
— Разбира се. Често мисля за тях.
— И?
— И какво? — пита тя.
— Имаш ли някаква представа как ще подходиш? Към осъществяването на контакта, имам предвид.
— Имам някои теории, да. Но те са си само теории, естествено. Няма как да съм сигурна в каквото и да било, докато не опитам.
Капитанът изчаква само един удар на сърцето.
— И кога смяташ да опиташ?
Тя му хвърля един от онези свои особени погледи, онези смущаващи, слепи, но фокусирани погледи, в които се чете мисълта й. Изражението, което й придава сега погледът й, е на лукавство.
— Когато ти кажеш — отвръща тя.
— Тогава нека е днес, става ли?
Тогава нека е днес, става ли? Да. Тогава нека е днес. Няма как да го отлагат повече. Той го знае; тя го знае; и двамата са съгласни по този въпрос. Това е моментът. Днес. Сега.
В каютата й. Сама, сред познатите й вещи. Настояла е за това. Позволява си още няколко секунди отлагане, малък каприз, движи се из стаята, взима разни неща и ги върти бавно в ръце, черупката на морския таралеж, полираното парче нефрит, малките бронзови статуетки, пухкавото препарирано животинче. В предишния й живот тези неща принадлежаха на нея и на Ивон; никоя от тях не бе влагала истинско значение в понятията мое и твое, докато бяха заедно, но когато наближи стартът на „Вотан“, Ивон бе настояла Ноел да ги вземе със себе си, всички тези обичани неща, талисманите на споделения им живот. „В края на краищата — беше казала тя, — аз ще мога да ги усещам през твоите ръце.“ Да. Но вече не може.
Може би онова, което Ноел се кани да направи, ще върне на Ивон достъпа до тези дребни нещица, неща, които преди бяха техни, а сега са само нейни. Може би. Може би.
Тя ляга на леглото. Вдишва дълбоко. Затваря очи. Това, че са затворени, изглежда засилва по някакъв начин способностите й, мисли си тя.
Протяга тъничко пипало от мисъл, което търси слепешката пътя си навън като ручейче живак. През металната стена на кораба, през заобикалящата ги сивота, нагоре, навън, към, към…
Ангели?
Кой знае какви са? Но тя е усещала присъствието им през цялото време, веднага след появата на смущенията, мъгляви присъствия, огромни, тежки маси ментална енергия, които кръжат бавно около нея, някъде там, навън, в… как го наричаше той? Светът между световете? Да, в огромното сиво пространство между световете. Усещала ги е там, не като индивидуални същества, а само като присъствия, или може би като едно присъствие, съставено от много части.
Сега ги търси.
Ангели! Ангели! Ангели!
Вече е далеч извън кораба и продължава да се отдалечава в еднообразната бездна на извънпространствения тунел, чак до онова, което смята за границата на своя обхват, а после и отвъд нея. Вижда се като чертица от ярка светлина, обтегната през космоса, черта, която няма нито начало, нито край, няма и плът — разтегната безкрай точка от лъчиста енергия, зашеметяваща безплътна драскулка, лъч и нищо повече.
Протяга се. Протяга се.
Ангели!
О. Вече усеща присъствието. Значи са истински, да. Каквото и да са, наистина са там. Може да не са точно ангели, но са там, не много далеч. Съществуват. Ярка светлина. Сила. Магнетизъм. Да. Усеща трескаво вряща маса от концентрирана енергия близо до себе си. Гигантска движеща се маса, която разтяга почти до скъсване тъканта на космоса.
Колко странно! Ангелът има ъглова инерция! Увил се е тежко около колосалната си ос. Кой би си помислил, че ангелите са толкова големи? Но са ангели; могат да бъдат каквото си поискат.
Ноел е притисната от местещата се тежест на ангела, докато той бавно се полюлява по оста си. Приближава се към него.
О.
Зашеметена е от него.
О. О.
Чува го как реве, като напалена пещ. Но какъв оглушителен рев за една пещ е това! О. О. О. О. Чува и някакво припукване, съскане, цвърчене — звуците на безжалостна, безнадеждно изпусната сила.
Прекалено много светлина! Прекалено много мощ!
Колкото е уплашена, толкова е очарована. Но трябва да внимава. Има си работа с огромно, дебнещо чудовище. Ноел се отдръпва малко, после още малко, надвита от интензивното излъчване на другото същество. Толкова мощен ум — чувства се като джудже пред него. Ако го докосне дори косо със собствения си ум, със сигурност ще загине. Трябва да отстъпи и да си осигури някакъв вид трансформатор във веригата, който да я защити от цялата тази ревяща енергия.