— Марине, ето я! Марине… ето я! Тука! Тука!
Марин разбра, че Ерофим е видял телицата, и забърза. Когато дойде при него, той видя, че долу в дола, който имаше равно дъно като корито, с чиста зелена трева, огряна от слънцето, стоеше телицата. До нея, свито като топка, лежеше телето и. Зарадвани, и двамата заслизаха бързо надолу.
В една нощ само телицата като че беше подивяла и като че не беше виждала хора. Като видя двамата мъже, които идеха към нея, тя не помисли да бяга, а се завъртя бързо около телето си, обърна се пак към Марина и Ерофима, загледа се в тях неспокойно и изсумтя. Тя беше сива, стройна, с къси малки рога и светлите и черни очи бяха пълни с някакво ново чувство — и радостно, и умно, и смело. Тя потропнас предния си крак, помахна рогата си и имаше вид, че ще се нахвърли върху двамата мъже и ще ги намуши. Въпреки туй тя не направи нищо и когато Ерофим и Марин (те и не помислиха да се пазят), усмихнати, клекнаха до теленцето и взеха да го гледат, тя провря главата си между тях и го лизна с езика си.
Теленцето беше чистичко, розово. Телицата беше го облизала и то беше позакрепнало. Муцунката му и черните му очички бяха като на сърна, то гледаше без страх и без да разбира нещо, също като дете. То стана, позалюля се на тънките си крачка с черни чисти копитца, издигна глава и отдалече се приготви да суче. Кравата поизмуча и го лизна пак с езика си.
— Мъжкар, мъжкар е — говореше Ерофим. — Какъв вол ще ми стане то мене, нали, Марине, а? Хубаво е и ако да е на първескиня, едричко е. Добре, че не го схрускал вълка.
Ерофим погледна телицата и каза:
— Ама какво ще му направи вълка? Тя, майка му, каквато е яка, ще го стъпче, ще го измуши…
Марин поклати глава и се усмихна.
— Виждал е вълка и по-страшни от нея — каза той.
Като захвърли дървото, което носеше, Марин простря ръце, преграби теленцето през четирите крака и го дигна. Кравата пак се завъртя наоколо със светнали очи и пак имаше вид, че ще се нахвърли върху тях. Но когато Марин тръгна, тя само поизмуча, като че измънка, и тръгна след него. По-назад, като поподтичваше, идеше и Ерофим.
Случиха се доста далече от чифлика и колкото и да беше лекичко теленцето, все пак беше живо нещо, дотежаваше. Марин поседна да си почине. Теленцето пак се залюля на тънките си крака, кое-как дойде под майка си и взе да суче, като позавърташе от доволство опашката си. Ненавикнала още, телицата дигаше крак, като да ритне, но не смееше. Обръщаше се назад и или само гледаше телето, или го лижеше.
— Не съм чул вълк да е изял телето на някоя крава, скоро отелена — каза Ерофим. — Туй не еъм чувал, ала съм чувал, че смок е смучел млякото им. Увивал се около краката им, спъвал ги като с въже и бозаел.
— Глупости. Само си дрънкаш — каза Марин.
— Какво ще дрънкам! Ти знаеш ли, че към нас, в едно село Чурене, се яви една змия, ама голяма. Един дядо Обретен имаше, той като отишел да си пръска лозето, че като излязла насреща му змията. От страх, знаеш ли, човека паднал, змията минала отгоре му, ама нищо не му направила. Донесоха човека ни жив, ни умрял в къщи и чак като доде на себе си, разправи какво е патил. След три дена умря. Всичко шест дена живя, след като видя змията.
— Е, после?
— После змията се показва още веднаж. Видял я говедарина, минала през говедата и се скрила в една трънка. Събира се цяло село, ама кой смей да я убие — никой! Пък не искат и грях да вземат. Един стар човек казал: „Ще убиете змията, но ще ви се дигне берекетя.“ И не я убиват… По едно време змията се извлича от трънката и тръгва. Тръгва и народът с нея — не я закачат, само вървят. Вървели, вървели, излязла змията от тяхната мера и се скрила в една гора И те я оставили и се върнали… Не я убили…
Марин стана и както се усмихваше, пак преграби телето и тръгнаха. Някое време го поноси и Ерофим. Наближиха вече до чифлика и чудно нещо — на чардака не се виждаше никой. Но ето една бяла забрадка се показа там — Галунка. Миг-два тя като че не ги виждаше, но като ги забеляза, затича се надолу по стълбите. Тичешката тя посрещна Марина и Ерофима и като метна едната си коса назад, развълнувана, със светнало лице, пое теленцето от Марина. Тя по умееше да го държи и да го носи, отколкото Марин.
— Миличкото… Рожбата ми… Сладкото ми… — говореше тя и също като свое собствено дете, притискаше теленцето в прегръдките си. С бързи крачки тя се насочи към дама. След нея подтичваше телицата и доверчиво държеше главата си до самото и рамо.
Усмихнати, Ерофим и Марин бяха се спрели и гледаха. След туй и те тръгнаха нататък.