— Ни най-малко.
Тя пристъпи и го хвана под ръка.
— Съжалявам — каза тихо тя. — Не знам защо реагирах по такъв начин. Тази вечер, по някаква странна причина, настроението ми е съвсем шантаво. Извинявай.
— Няма защо — измънка той, — всичко е наред.
Почувствува се неприятно смутен. Нима продължаваше да му натяква неотдавнашния неуспех?
— Получи се грешка — продължи тя в същия съзнателно нежен тон. — И двамата ще я забравим.
Той я мразеше за тия й думи.
След няколко минути те се придвижиха към дансинга. В същото време дузина членове на специално наетия джазов оркестър, като се поклащаха и въздишаха, уведомяваха тълпата в залата, че „ако саксофонът и аз останем насаме, ще си правим добра компания…“
Един мъж с мустаци му взе дамата.
— Здравейте — започна с укор той. — Май не си спомняте за мен!
— Просто не мога да се сетя за името ви — отвърна весело тя, — иначе добре ви познавам.
— Срещнах ви на… — Гласът печално се отдалечи, защото в танца се вряза нов кавалер с много руса коса. Идит промърмори към непознатия конвенционалното:
— Благодаря ви от сърце… Поканете ме по-късно пак.
Силно русият младеж настоя да се ръкуват в изблик на ентусиазъм. Тя го прие като един от многобройните си познати на име Джими, но второто му име бе мистерия. Спомни си дори, че той притежаваше особен ритъм в танца, и когато заиграха, откри, че не бе се излъгала.
— Дълго ли ще останете тук? — прошепна той поверително.
Тя се отпусна назад и го изгледа.
— Няколко седмици.
— Къде сте отседнали?
— „Билтмор“. Обадете се някой ден.
— Непременно — увери я той. — Ще се обадя. Ще пием чай.
— С удоволствие. Обадете се.
Покани я мургав младеж с подчертана официалност.
— Не си спомняте за мен, нали? — каза важно той.
— Мисля, че да. Името ви е Харлан.
— Не. Барлоу.
— А, все пак знаех, че е от две срички. Нали вие свирехте така хубаво на хавайска китара на забавата в дома на Хауард Маршъл?
— Свирех, но не…
В танца се намеси младеж със силно щръкнали зъби. Идит усети лек дъх на уиски. Тя харесваше пийналите мъже. Така те бяха много по-весели, признателни и любезни. По-лесно се говореше с тях.
— Казвам се Дийн. Филип Дийн — заяви бодро той. — Знам, че не си спомняте за мен, но вие идвахте в Ню Хейвън с едно момче, с което през последната година живеехме в обща стая. Гордън Стерет.
Идит бързо вдигна глава.
— Да, идвах два пъти с него… при Пъмп и Слипър… и на бала на третокурсниците.
— Вие сте го видели, разбира се — подхвърли Дийн небрежно. — Той е тук тази вечер. Преди минута го зърнах.
Идит се сепна въпреки предчувствието си, че той непременно ще бъде тук.
— О, не, все още не съм…
Появи се някакъв шишко с червена коса.
— Здравей, Идит — започна той. Тя се подхлъзна и леко се препъна.
— Прощавай, мили — промърмори механично тя.
Идит бе видяла Гордън — Гордън, много пребледнял и апатичен, облегнат до една врата, пушеше и оглеждаше залата. Идит забеляза колко е изпито и бледо лицето му и че ръката, която поднесе цигарата към устните, трепереше. Сега те танцуваха доста близо до него.
— Канят толкова излишни хора, че човек… — оплакваше се нисичкият мъж.
— Здравей, Гордън — извика Идит през рамото на партньора си. Сърцето й лудо биеше.
Големите, му черни очи бяха приковани в нея. Той пристъпи към тях. Но кавалерът й я отдалечи и тя отново чу блеещия му глас:
— Но половината мъжкари се надрънкват и си тръгват рано, така че…
После някой до нея проговори с плътен тембър:
— Разрешавате ли?
И изведнъж тя вече танцуваше с Гордън. Едната му ръка беше около нея. Почувствува я как конвулсивно се сви; почувствува ръката му с разперени пръсти на гърба си. А нейната ръка, с малката дантелена кърпичка, потъна в неговата.
— О, Гордън — започна тя задъхано.
— Здравей, Идит.
Тя отново се подхлъзна и докато се оправяше, политна напред и лицето й докосна черния плат на неговия смокинг. Обичаше го, знаеше, че го обича… после за мир настъпи мълчание и някакво странно чувство на тревога пропълзя в нея. Нещо не беше наред.
Тя осъзна причината и изведнъж сърцето й се обърна и замря. Той беше жалък, нещастен, малко пиян и крайно уморен.
— О! — извика тя неволно.
Той сведе очи към нея. Идит видя, че те са кръвясали и се въртят не по негова воля.
— Гордън — прошепна тя, — да седнем, искам да седна.
Бяха почти в средата на дансинга, но тя видя как двама души се устремяват към нея от двата противоположни края на залата, така че спря, сграбчи отпуснатата ръка на Гордън и започна да си проправя път през тълпата със стиснати устни, с малко пребледняло под ружа лице и бликнали в очите сълзи.