Те отново се разсмяха.
— Неее!
— Така ли? Помислих, че сте членове на онази нисша секция на университета, позната като Шефилдското училите за естествени науки.
— Неее!
— Хм. Да, това е много лошо. Няма съмнение, че сте студенти от Харвард, желаещи да запазят своето инкогнито в този, този виолетовосин рай, както пишат вестниците.
— Не — каза с презрение Кий, — ние просто чакахме някого.
— А! — възкликна Питър, като стана и напълни чашите им. — Много интересно. О, имахте среща с чистачката?
Двамата с възмущение отрекоха намека му.
— Няма нищо — успокои ги Питър, — не се извинявайте. Чистачката не е по-лоша от която и да е дама на света. Киплинг казва: „Всяка дама носи в себе си по една Джуди О’Грейди.“2
— Така е — съгласи се Кий, като намигна недвусмислено на Роуз.
— Вземете например моя случай — продължи Питър, като пресуши чашата си. — Там горе имам момиче, което е съвсем разглезено. Най-разглезеното момиче, което съм виждал. Отказа да ме целуне. Без каквато и да е причина. Нарочно ме подведе да си помисля, че иска да я целуна и после — хоп! Изостави ме! Какво става с по-младото поколение?
— Ама че нещастие — каза Кий, — ужасно нещастие.
— Виж ти! — добави Роуз.
— Ще пиете ли още по чашка? — предложи Питър.
— Ние попаднахме за малко в нещо като бой — каза Кий след известна пауза, — но това беше далеч оттук.
— Бой? Браво! — каза Питър, като седна, олюлявайки се. — Бийте всички! Аз бях в армията.
— Това беше един болшевик.
— Точно така! — възкликна Питър ентусиазирано. — Нали това ви казвам! Убийте болшевиките! Изтребете ги!
— Ние сме американци — каза Роуз, силно подчертавайки предизвикателния си патриотизъм.
— Несъмнено — каза Питър. — Най-великата раса на света! Ние всички сме американци! Пийте още по чаша.
И тримата пиха.
VI
В един часа след полунощ специален оркестър, специален дори за такъв ден на специални оркестри, пристигна в „Делмонико“ и членовете му насядаха арогантно около пианото и се нагърбиха със задачата да осигурят музика за бала. Предвождаше ги прочут флейтист, известен в цял Ню Йорк със забележителното постижение да стои изправен на главата си, да подрусва раменете си като в танца шими и едновременно с това да свири на флейта последната джазова композиция. При изпълнението на номера светлините бяха угасени освен един прожектор върху флейтиста и блуждаещ светлинен лъч, който хвърляше трепкащи сенки и сменяше калейдоскопично цветовете си върху танцуващото множество.
От многото танци Идит бе достигнала до онова състояние на умора и захласнатост, привични само за дебютантките, състояние, равносилно на пламъка в една благородна душа след няколко изпити коктейла. Съзнанието й плуваше неясно върху повърхността на музиката; при сменящия цветовете си здрач партньорите й се редяха с нереалността на фантоми и при сега обзелия я унес на нея й се струваше, че са минали дни от началото на бала. Тя бе говорила по много откъслечни теми с много мъже. Веднъж я целунаха и шест пъти й се обясниха в любов. По-рано вечерта с нея бяха танцували различни студенти, но сега, като всички по-популярни момичета тук, тя си имаше собствен антураж, т.е. половин дузина ухажори си я бяха набелязали или заменяха прелестите й с тези на някоя друга избрана красавица; отнемаха я от партньорите й с постоянна, неизбежна последователност.
Няколко пъти тя бе зърнала Гордън — той отдавна стоеше на стълбата, подпрял с длан главата си, приковал мътен поглед в някаква безкрайно малка точица пред себе си; изглеждаше много потиснат и доста пиян. Идит всеки път бързо отместваше очи. Струваше й се, че всичко това се е случило съвсем отдавна. Сега съзнанието й беше безучастно, чувствата притихнали като в транс, като в сън; само краката танцуваха и гласът продължаваше да изрича някакви мъгляви сантиментални шеги.
Но Идит не беше чак толкова уморена, за да й липсва чувство за морално презрение, когато Питър Химел й отне партньора, блажено и щастливо пиян. Тя ахна и го изгледа.
— О, Питър!
— Аз съм малко пиян, Идит!
— Виж го ти Питър, симпатягата! Не мислиш ли, че е противно да постъпваш така… когато си с мен?
После тя се засмя неохотно, защото той я гледаше с глуповата сантименталност, разнообразена с пристъпи на просташко хилене.
— Мила Идит — започна той настойчиво, — знаеш, че те обичам, нали?
— Добре го казваш.
— Аз те обичам… и само пожелах да ме целунеш — добави тъжно той.
Стеснението и срамът му изчезнаха. Тя беше най-красивото момиче в целия свят. С най-хубавите очи, като звездите на небето. Той искаше да й се извини, първо, за това, че се осмели и направи опит да я целуне; второ, за пиенето… но бе така обезсърчен при мисълта, че тя му се сърди…
2
И господарката, и чистачката в същността си са еднакви (произволен цитат от стихотворението „Жени“). — Б. пр.