Червенобузият дебелак му отне дамата и погледна Идит със сияеща усмивка.
— Вие доведохте ли някого на бала? — попита тя.
Не. Червенобузият дебелак беше сам.
— Тогава, дали бихте… много ли ще ви затрудни… да ме изпратите до вкъщи тази вечер? (Тази крайна свенливост беше очарователна превземка от страна на Идит — тя знаеше, че червенобузият дебелак ще изпадне в пристъп на неописуем възторг.)
— Да ме затрудни? Но, господи, това ще ми достави радост. Знаете, че ще ми достави радост.
— Много ви благодаря! Страшно сте мил!
Тя погледна ръчния си часовник. Показваше един и половина. И когато повтори на себе си „един и половина“, Идит смътно си спомни, че на обяд брат й бе казал, че работи в редакцията на вестника всяка вечер до един и половина.
Идит внезапно се обърна към поредния си партньор:
— На коя улица се намира „Делмонико“?
— Улица? О, на Пето Авеню, разбира се.
— Искам да кажа, на коя пресечка?
— Ами… дайте да видя… намира се на Четирийсет и четвърта улица.
Това потвърди догадката й. Редакцията на Хенри трябва да е на отсрещната страна на улицата, точно зад ъгъла, и веднага и хрумна, че може за момент да се измъкне и да го изненада, да доплува до него, едно трептящо чудо в нейното ново тъмночервено вечерно манто, и да го ободри. Идит обичаше да върши точно такива оригинални и весели неща. Идеята я осени и завладя въображението й, след миг колебание тя се реши на постъпката си.
— Има опасност косата ми съвсем да падне — каза любезно на партньора си, — нали нямате нищо против да отида и я пооправя?
— Не, разбира се.
— Вие сте чудесен.
Няколко минути по-късно Идит слезе бързо по една странична стълба, загърната в своето тъмночервено манто, а страните й пламнали от възбуда при предстоящото малко приключение. Тя изтича край някаква двойка, застанала на вратата — мекушав келнер и прекалено начервена млада дама, които разгорещено спореха, отвори външната врата и потъна в топлата майска нощ.
VII
Силно начервената млада дама я проследи за миг с горчив поглед, после отново се обърна към мекушавия келнер и продължи спора.
— По-добре идете и му кажете, че съм тук — каза дръзко тя, — или аз сама ще се кача горе.
— Не, няма да се качите! — каза строго Джордж. Момичето се усмихна язвително.
— О, няма, така ли? Ти през целия си живот не си видял толкова студенти, колкото познавам аз, и повечето от тях ме знаят и с радост биха ме довели на вашия бал.
— Може и да е така…
— Можело да бъде така — прекъсна го тя. — О, за всички тях може, като тази, дето току-що изтича навън… един господ знае къде е отишла… поканените могат да влизат и излизат, когато им скимне… но когато аз искам да видя един приятел, на пътя ми застава някакъв прост келнер, който разнася шунка и понички, и не ми дава да вляза.
— Вижте! — каза възмутен по-старият Кий. — Аз не мога да си загубя службата. Може би човекът, за когото говорите, да не иска да ви види.
— О, той непременно иска да ме види.
— Добре де, но как бих могъл да го намеря сред тази тълпа?
— О, той е там — настоя тя уверено. — Просто попитай когото и да е за Гордън Стерет, и те ще ти го посочат. Всички тези приятели се познават помежду си.
Тя измъкна мрежеста чантичка, извади банкнота от един долар и я подаде на Джордж.
— Ето — каза тя, — това е подкуп. Намери го и му предай молбата ми. Кажи му, че ако след пет минути не е тук, аз ще се кача горе.
Джордж поклати песимистично глава, претегли за миг въпроса, подвуоми се раздразнен и после се оттегли.
Гордън слезе долу за по-малко от определеното време. Той беше по-пиян от началото на вечерта, но по различен начин. Алкохолът сякаш се бе втвърдил върху него като кора. Бе натежал и залиташе, говореше почти нечленоразделно.
— Здравей, Джуъл! — каза той несвързано. — Дойдох веднага. Джуъл, не можах да намеря тия пари. Направих всичко възможно.
— По дяволите парите! — отсече тя. — Вече десет дни не си идвал при мен. Какво ти е?
Той поклати бавно глава.
— Бях много отчаян, Джуъл. Болен бях.
— Защо не ми каза, че си болен? Аз чак толкова не държа на парите. Съвсем не ти натяквах за това, преди да започнеш да страниш от мен.
Той отново поклати глава.
— Не съм странил от теб. Ни най-малко.
— Ами, не си! Не си идвал при мен вече три седмици. Освен ако си бил толкова пиян, че не си знаел какво вършиш.
— Бях болен, Джуъл — повтори той и обърна уморено очи към нея.