— Достатъчно си здрав, за да дойдеш тук и да се забавляваш с твоите светски приятели. Каза, че ще вечеряме заедно и че ще ми донесеш малко пари. Не си направи труда дори да ми се обадиш.
— Не можах да намеря никакви пари.
— Нали ти казах, че това няма значение? Исках да видя тебе, Гордън, но ти, изглежда, предпочиташ някой друг.
Той отрече с горчивина намека й.
— Тогава иди си вземи шапката и да вървим — предложи тя.
Гордън се колебаеше и тя изведнъж се приближи до него и обви с ръце врата му.
— Ела с мен, Гордън — каза тя полушепнешком. — Ще отидем в „Девайнърис“, ще пийнем по чашка и после можем да отскочим до моя апартамент.
— Не мога, Джуъл…
— Можеш — настоя тя прочувствено.
— Болен съм като куче.
— Тогава не бива да оставаш тука и да танцуваш.
Гордън хвърли поглед наоколо, в който облекчението и отчаянието се бяха смесили, като продължаваше да се колебае; тогава тя внезапно го притегли към себе си и го целуна с меките си, месести устни.
— Добре — каза той унило. — Ще си взема шапката.
VIII
Когато Идит излезе в безоблачната синева на майската нощ, тя намери авенюто опустяло. Витрините на големите магазини бяха тъмни; над вратите им бяха спуснати тежки железни ролетки, като маски, напомнящи сенчести гробове на доскорошното великолепие на деня. Идит погледна към Четирийсет и втора улица и видя неясната смесица от светлини на нощните ресторанти. Над Шесто Авеню надземната железница като лумнал огън прогърмя над улицата между трепкащите светлинни линии за гарата и се втурна в гладния мрак. Но на Четирийсет и четвърта улица беше много тихо.
Идит се загърна по-плътно с мантото и се стрелна през авенюто. Сепна се нервно, когато някакъв самотен мъж мина край кея и дрезгаво прошепна: „Накъде, момиченце?“ Тя си спомни онази нощ от детството си, когато обикаляше квартала по пижама и едно куче излая срещу нея от някакъв тайнствен голям заден двор.
Минута след това Идит достигна целта си — двуетажна, сравнително стара постройка на Четирийсет и четвърта улица, на чиито горни прозорци тя с благодарност откри тъничка струйка светлина. Вън бе достатъчно светло, за да забележи табелата до прозореца — „Нюйоркски тръбач“. Тя влезе в тъмно антре и миг след това видя стълбата в ъгъла.
Озова се в дълга ниска стая, обзаведена с бюра и окачени на всички стени архивни екземпляри на вестници. Вътре имаше само двама души. Те седяха в различни краища на стаята, носеха зелени козирки и пишеха при отделна настолна лампа.
За момент Идит застана несигурно на прага, после двамата мъже се обърнаха едновременно и тя позна брат си.
— А, Идит! — Той бързо стана, приближи се до нея изненадан и свали козирката си. Беше висок, слаб и мургав, с черни, пронизващи очи зад много силни очила. Очите гледаха отдалече и сякаш бяха приковани точно над главата на човека, с когото говореше.
Той сложи ръце на раменете й и я целуна по бузата.
— Какво се е случило? — попита той с известна тревога.
— Бях на бала отсреща в „Делмонико“, Хенри — каза тя възбудено, — и не можах да се въздържа да не отскоча да те видя.
— Добре си направила. — Оживлението му бързо отстъпи място на обичайната разсеяност. — Все пак не бива да излизаш сама нощем, нали?
Човекът от другия край на стаята ги гледаше с любопитство, но когато Хенри му кимна с глава, той стана и дойде при тях. Беше отпуснат, дебел, с малки трепкащи очички, и без яка и връзка приличаше на фермер от Средния запад в неделен следобед.
— Това е сестра ми — каза Хенри. — Отбила се да ме види.
— Здравейте — каза дебелият човек усмихнат. — Казвам се Бартоломю, мис Брейдин. Знам, че брат ви отдавна е забравил името ми.
Идит се засмя учтиво.
— Е — продължи той, — помещенията ни не са съвсем разкошни, нали?
Идит огледа стаята.
— Изглеждат много хубави — отвърна тя. — Къде пазите бомбите?
— Бомбите ли? — повтори Бартоломю, смеейки се. — Това ми харесва — бомбите! Чу ли я, Хенри? Иска да… знае къде пазим бомбите. Виж, това ми допада.
Идит се настани на едно празно бюро и заклати крака. Брат й седна до нея.
— Е? — попита той разсеяно. — Как ти харесва Ню Йорк при това ти пътуване?
— Не е лош. До неделя ще бъда в „Билтмор“ с Хойтови. Можеш ли да дойдеш утре да обядваме заедно?
Той се замисли за момент.
— Много съм зает — възпротиви се Хенри, — а и мразя събрани накуп жени.
— Добре — съгласи се тя невъзмутима. — Ще обядваме само двамата.
— Тогава може.
— Ще ти се обадя в дванайсет.
Бартоломю очевидно искаше да се върне на своето бюро, но изглежда, смяташе, че ще бъде грубо да ги остави, без да прояви известна любезност.