— Здравейте, гълъбчета!
— Май сте позакъснели, а?
— Вие и вашето момиче. Да ви вземат мътните!
Тя забеляза, че двама много пияни войници бяха избутани напред, където глупаво се олюляваха — единият беше нисък и мургав, другият висок и мекушав. Хенри излезе пред двамата и вдигна ръка.
— Приятели! — каза той.
Воят за момент притихна, чуваше се само откъслечно мърморене.
— Приятели — повтори той, с блуждаещ поглед, прикован някъде над главите на тълпата, — вие вредите не на друг, а на себе си, като нахлувате тук тази нощ. Нима приличаме на богаташи? Нима приличаме на немци? Питам ви съвсем добронамерено…
— Млъкни.
— И по-бързо.
— Слушай, коя е приятелката ти, другарче?
Един човек в цивилни дрехи, който се бе ровил по масата, изведнъж вдигна високо някакъв вестник.
— Ето ви черно на бяло — изкрещя той. — Те искаха немците да спечелят войната.
Нов прилив на хора по стълбите си проправи път с рамене и стаята внезапно се изпълни от мъже, обкръжили отвсякъде малката пребледняла групичка в дъното. Идит видя, че високият мекушав войник е все още отпред. Нисичкият мургав войник бе изчезнал.
Тя отстъпи леко назад и застана до прозореца, през който долиташе чистият полъх на хладния нощен въздух.
Тогава в стаята започна бой. Тя разбра, че войниците се притискат напред, мярна й се дебелият журналист, който въртеше един стол над главата си, в този миг осветлението угасна и тя усети допира на топли тела под груб плат, ушите й се изпълниха с рев, шум от газещи крака и тежко дишане.
Някаква фигура се стрелна край нея неизвестно откъде, олюля се, беше избутана встрани и после внезапно безпомощно изчезна през отворения прозорец с уплашен и протяжен вик, който накъсано замря върху повърхността на всеобщия хаос. При бледата светлина, която струеше от една сграда в дъното на улицата, Идит имаше моментното усещане, че това е високият мекушав войник.
В нея учудващо се надигна гняв. Тя размаха диво ръце и сляпо си проправи път към най-гъстото място на схватката. Чу грухтене, проклятия и глухи удари на пестници.
— Хенри! — извика неистово Идит. — Хенри!
После, минути по-късно, тя почувствува, че има и други хора в стаята. Чу глас, плътен, тираничен, властен; видя жълти лъчи да шарят тук и там сред злосторниците. Виковете се разредиха. Боят се засили и спря.
Изведнъж лампите светнаха и стаята се оказа пълна с полицаи, които удряха наляво и надясно. Плътният глас отново прогърмя:
— Спрете! Спрете! Спрете!
И после:
— Млъкнете и се махайте. Веднага!
Стаята изглеждаше празна като измита паница. Един полицай, здраво счепкал се в ъгъла, пусна своя противник войник и го тласна към вратата. Плътният глас не спираше. Сега Идит видя, че той идва от дебеловрат полицейски капитан, застанал близо до вратата.
— Хайде! Така не бива! Един от вашите войници са го бутнали през задния прозорец и се е претрепал.
— Хенри! — извика Идит. — Хенри.
Тя яростно заудря с юмруци гърба на човека пред нея; провря се между други двама; биеше се, пищеше, докато си проправи път до съвсем бледия мъж, седнал на пода до едно бюро.
— Хенри — извика тя съчувствено, — какво ти е? Какво ти е? Нараниха ли те?
Очите му бяха затворени. Изстена, погледна я и каза с отвращение:
— Счупиха крака ми. Господи, какви глупаци!
— Бързо! — викаше полицейският капитан. — Бързо! Бързо!
IX
„Чайлдс“ на Петдесет и девета улица в осем часа на която и да е сутрин се различава от своите съименници не по широтата на техните мраморни маси или по блясъка на тиганите. Вие ще видите тук тълпа от бедняци със сънливи очи, всеки от които се мъчи да гледа право пред себе си храната, за да не срещне погледа на останалите бедни хора. Но „Чайлдс“ на Петдесет и девета, четири часа по-рано, е съвсем различен от всеки друг ресторант „Чайлдс“ — от Портланд, Орегон до Портланд, Мейн. Между неговите избелели, но чисти стени, човек ще намери шумна навалица от хористки, колежани, дебютантки, женкари и filles de joie3 — една не непредставителка смесица от най-веселото на Бродуей и дори на Пето Авеню.
В ранната утрин на втори май ресторантът беше необикновено пълен. Над покритите с мрамор маси бяха навели възбудени лица момичета, чиито бащи притежаваха собствени села. Те ядяха елдени палачинки и бъркани яйца с удоволствие и апетит, постижение, което съвсем не можеше да се повтори на същото място четири часа по-късно.