Почти цялата публика беше от бала в „Делмонико“ освен няколко хористки от нощно ревю, които седяха на една странична маса и на които много им се искаше да бяха изтрили малко повече от грима си след представлението. Тук-таме по някоя безцветна като мишка фигура, отчаяно сбъркала мястото си, наблюдаваше пеперудите с уморено, учудено любопитство. Това бе сутринта след Първи май и празненството все още се носеше във въздуха.
Гюс Роуз, трезвен, но малко замаян, трябваше да се отнесе към безцветните фигури. Как се бе добрал от Четирийсет и четвърта улица до Петдесет и девета след нападението, беше само смътен полуспомен. Той видя как сложиха тялото на Каръл Кий в една линейка и после го откараха. След това се запъти нагоре из града с двама или трима войници. Някъде между Четирийсет и четвърта и Петдесет и девета улица другите войници срещнаха някакви жени и изчезнаха. Роуз стигна до Кълъмбъс Съркъл и избра ярките светлини на „Чайлдс“ да утоли глада си за кафе и понички. Той влезе и седна.
Около него плуваше безгрижен, празен брътвеж и висок смях. Отначало той не разбра, но след петминутно изумление осъзна, че това е завършекът на някаква весела забава. От време на време някой неспокоен, шумен младеж се понасяше свойски и фамилиарно между масите, здрависваше се безразборно и понякога спираше на шеговит разговор, а възбудените келнери, вдигнали над главите си палачинки и яйца, тихичко го проклинаха и избутваха от пътя си. На Роуз, седнал съвсем незабележим на най-непретъпканата маса, цялата картина напомняше цветен цирк на красотата и буйното удоволствие.
След малко той постепенно се убеди, че двойката, седнала диагонално от него с гръб към тълпата, не е най-безинтересната в заведението. Мъжът бе пиян. Носеше смокинг с увиснала папионка и риза, вкоравена от разливаните по нея вода и вино. Очите му, замъглени и кръвясали, блуждаеха неестествено наляво и надясно. Дишаше тежко през устата.
„Бил е на гуляй!“ — помисли си Роуз.
Жената бе почти, ако не съвсем трезва. Беше красива, с черни очи, страните й пламтяха от червенина; живите очи следяха компаньона й с пъргавината на ястреб. От време на време тя се навеждаше и напрегнато му прошепваше нещо и той отговаряше, като свеждаше тежко глава или особено сардонично и противно намигаше.
Роуз ги наблюдаваше няколко минути мълчаливо, докато жената не го стрелна с бърз, сърдит поглед. Тогава той отмести очи върху двама от най-фрапантно шумните шляещи се, които непрестанно обикаляха масите. За своя изненада той откри в единия от тях младежа, който така нелепо го бе забавлявал в „Делмонико“. Това го накара да мисли за Кий с отвлечена сантименталност, примесена със страхопочитание. Кий е мъртъв. Падна от десетина метра и си разби черепа като пукнат кокосов орех.
„Той беше славно момче — помисли скръбно Роуз. — Истински славно момче. Какъв ужасен късмет.“
Двамата шляещи се приближиха и се промъкнаха между масата на Роуз и следващата, като се обръщаха към приятели и непознати с еднаква весела фамилиарност.
Изведнъж Роуз видя, че русокосият с щръкналите зъби спира, поглежда несигурно към човека и момичето на съседната маса и започва да клати неодобрително глава.
Мъжът с кръвясалите очи го погледна.
— Горди — каза шляещият се с щръкналите зъби. — Горди!
— Здравей! — каза хрипливо човекът с ризата на петна.
Щръкналите зъби замахаха песимистично пръст към двойката, като отправиха високомерен осъдителен поглед към жената.
— Какво ти казах, Горди?
Гордън се разшава на стола.
— Върви по дяволите! — каза той.
Дийн продължаваше да стои и да маха с пръст. Жената кипна.
— Махай се! — извика свирепо тя. — Ти си пиян.
— Но и той е пиян — намекна Дийн. Спря да маха пръста си и посочи Гордън.
Домъкна се и Питър Химел, оглупял и настроен да ораторства.
— Хайде — започна той, сякаш бе повикан да се справи с дребна детска разпра. — Кво има?
— Отведете приятеля си — каза Джуъл хапливо. — Досажда ни.
— Кво, кво?
— Чухте ме! — извика тя пискливо. — Казах да отведете пияния си приятел.
Високият й глас прозвъня над шума в ресторанта и един келнер бързо дотича.
— Моля, по-тихо!
— Този човек е пиян — каза тя. — Обижда ни.
— Аха, Горди — настояваше обвиненият. — Какво ти казах? — Той се обърна към келнера: — Горди и аз сме приятели. Исках да му помогна, нали, Горди?
Горди вдигна очи.
— Да ми помогнеш? Не, по дяволите!
Джуъл изведнъж се изправи, сграбчи ръката на Гордън и му помогна да стане.
— Хайде, Горди — каза тя, наведе се към него и заговори шепнешком: — Дай да си вървим. Този пияница е озлобен.