— Йо-хо! Йее! Йо-бюба!
Петдесет и трета улица се бе превърнала в автобус, със смугла, късо подстригана красавица, седнала най-отгоре. Петдесет и втора, една по-чиста улица, отскочи встрани, избяга и изкрещя: „Гледайте къде вървите!“ със сърдит и обиден глас. На Петдесета улица група мъже на много бял тротоар, пред много бяла сграда, обърнаха глави след тях и извикаха:
— Сигурно момчетата идват от някой бал!
На Петдесет и девета улица Питър погледна Дийн.
— Красива утрин — каза важно той, примижавайки с глуповатите си очи.
— Вероятно е така.
— Да вземем да закусим, а?
Дийн се съгласи… с добавката:
— Закуска и питие.
— Закуска и питие — повтори Питър. Двамата се спогледаха и кимнаха с глава.
— Това е логично.
После заедно избухнаха в силен смях.
— Закуска и питие! О, господи!
— Няма да ни дадат — обяви Питър.
— Няма да ни дадат? Нищо. Ще ги принудим. Здравата ще ги понатиснем.
— Логично ще ги понатиснем.
Таксито внезапно се отклони от Бродуей, понесе се в една странична улица и спря пред масивна, прилична на гробница сграда на Пето Авеню.
— Какво става?
Шофьорът ги уведоми, че това е „Делмонико“.
Те останаха озадачени. С усилие посветиха няколко мига на напрегнато съсредоточаване, защото, ако са дали такава поръчка, сигурно е имало причина.
— Ставаше дума за някакво палто — подсказа шофьорът.
Това е. Палтото и шапката на Питър. Беше ги забравил в „Делмонико“. След изясняването те слязоха от таксито и се заклатиха към входа, хванати под ръка.
— Ей! — извика шофьорът.
— Ъ!
— Добре е да ми платите.
Те поклатиха възмутено глави.
— По-късно, не сега, ние разпореждаме, а ти ще чакаш.
Шофьорът се възпротиви; той искаше парите си сега. С презрително снизхождение на хора с неимоверно самообладание те му платиха.
Вътре Питър напразно търсеше слепешком палтото и бомбето си в тъмната и безлюдна гардеробна.
— Мисля, че ги няма. Някой ги е откраднал.
— Някой студент от Шефилд.
— Най-вероятно.
— Няма значение — каза Дийн благородно. — Аз ще оставя моите също тук, тогава и двамата ще бъдем облечени еднакво.
Той съблече палтото, свали шапката и когато ги закачваше, блуждаещият му поглед бе задържан и силно привлечен от два големи квадратни картона, забодени на двете врати на гардеробната. На единия отляво с големи черни букви беше написано „Вход“. На другия отдясно висеше — също така внушително „Изход“.
— Виж! — възкликна щастливо той.
Очите на Питър проследиха сочещия му пръст.
— Погледни табелките. Хайде да ги вземем.
— Идеята е добра.
— Това сигурно са две много редки и ценни табелки. Може да ни послужат.
Питър махна лявата табелка от вратата и се помъчи да я скрие у себе си. Но табелката беше с доста големи размери и го затрудни. Но тогава му хрумна една идея и той, сякаш осенен от някакво висше тайнство, се обърна с гръб. Миг след това се завъртя театрално, протегна ръце и се показа на възхитения Дийн. Той беше вмъкнал табелката под жилетката си, покрил напълно предната част на ризата. Всъщност думата „Вход“ сякаш бе нарисувана с едри черни букви върху ризата.
— Йо-хо! — възкликна Дийн. — Мистър Вход.
Той закрепи по същия начин и своята табелка.
— Мистър Изход — обяви триумфално той. — Мистър Вход се запознава с мистър Изход.
Направиха крачка напред и се ръкуваха. Отново ги напуши смях и те се олюляха в нов пристъп на веселие.
— Йо-хо!
— Сигурно ще получим огромна закуска.
Хванати под ръка, те се измъкнаха през вратата, завиха на изток по Четирийсет и четвърта улица и се отправиха към „Комодор“.
Когато излизаха, един нисичък, мургав, много блед и уморен войник, който се шляеше апатично по тротоара, се обърна и ги изгледа.
Той тръгна към тях, сякаш искаше да ги заговори, но те го погледнаха в пълно неведение, и войникът почака, докато двамата неуверено поеха по улицата, после ги последва, като вървеше на около четирийсет крачки след тях, кискаше се вътрешно и повтаряше под носа си: „О, господи!“ с радостен тон на човек, предвкусващ някакво удоволствие.
Междувременно мистър Вход и мистър Изход си разменяха шеги относно своите бъдещи планове.
— Искаме алкохол, искаме закуска. Едното без другото не може. Те са неделими.
— Искаме и двете!
— И двете!
Вече беше доста светло и минувачите отправяха любопитни погледи към двойката. Очевидно те бяха заети с някакъв разговор, който забавляваше безкрайно и двамата, защото от време на време избухваха в смях, завладял ги така силно, че макар и все още под ръка, се превиваха почти одве.