Напуснаха „Ривърс“ в пет и половина и спряха за момент на тротоара.
— Така — каза весело Дийн, — сега съм напълно готов. Мисля да се върна в хотела да се обръсна, подстрижа и масажирам.
— Много добре — каза спътникът им, — и аз ще дойда с теб.
Гордън се чудеше дали пък в края на краищата няма да претърпи поражение. С мъка се удържа да не се обърне към човека и да не излае: „Махай се, дявол да те вземе!“ В отчаянието си той допусна, че Дийн може би е разговарял с натрапника и нарочно го води със себе си, за да избегне спора за парите.
Влязоха в „Билтмор“ — един „Билтмор“, гъмжащ от момичета, главно от Запада и Юга, цяло съзвездие от дебютантки, стекли се от много градове за бала на прочута студентска организация, от прочут университет. Но за Гордън те бяха просто лица от някакъв сън. Той мобилизира силите си за един последен апел, без да е сигурен в резултата, когато Дийн се извини пред другия човек, хвана Гордън за ръката и го отведе встрани.
— Горди — каза бързо той, — премислих всичко внимателно и реших, че не мога да ти заема тия пари. Иска ми се да ти помогна, но чувствувам, че не трябва… това ще ми обърка бюджета за цял месец.
Гордън мрачно го наблюдаваше и се чудеше как досега не е забелязал колко са щръкнали горните му предни зъби.
— Страшно съжалявам, Гордън — продължи Дийн, — но това е положението.
Извади портфейла си и бавно отброи седемдесет и пет долара в банкноти.
— Ето — каза той и му подаде парите, — седемдесет и пет долара или общо осемдесет. Това са всичките пари, които имам у себе си, освен ония, които ще похарча по време на пътуването си.
Гордън вдигна машинално стиснатата си в юмрук ръка, отвори я, сякаш държеше щипци, и отново я затвори заедно с парите.
— Ще те видя на бала — измънка Дийн. — Сега трябва да вървя в бръснарницата.
— Довиждане — каза Гордън с напрегнат и дрезгав глас.
— Довиждане.
Дийн понечи да се усмихне, но изглежда, промени намерението си. Кимна енергично с глава и изчезна.
Но Гордън продължаваше да стои, красивото му лице изкривено от отчаяние, здраво стиснал пачката банкноти в ръката си. После очите му се замъглиха от внезапно бликналите сълзи и той тромаво се запрепъва надолу по стълбите на „Билтмор“.
III
Около девет часа същата вечер двама души излязоха от един евтин ресторант на Шесто Авеню. Бяха грозни, недохранени и невъобразимо тъпи. Липсваше им дори онзи животински порив, който придава известен цвят на живота. Неотдавна, премръзнали и гладни, те бяха въшлясали в един мръсен град в чужда страна. Бяха бедни и без приятели. Течението ги носеше от рождението им и щеше да ги носи и до самата им смърт. Бяха в униформата на войници от армията на Съединените щати и на раменете им имаше знаци, че са от дивизията на Ню Джързи. Бяха пристигнали преди три дни.
По-високият от двамата се казваше Каръл Кий, име, което подсказваше, че макар и съвсем разредена от поколения на деградация, в него течеше кръв с известна сила. Но човек можеше до безкрай да се взира в дългото, без брадичка лице, в тъпите воднисти очи и високи скули и да не открие дори намек за потомствено достойнство и вродена съобразителност.
Приятелят му бе мургав, кривокрак, с миши очи и с много пъти чупен, крив нос. Предизвикателният му вид бе очевидно поза, защитно оръжие, изработено в оня свят на ръмжене и хапене, на физически блъфове и физически заплахи, в който той цял живот се бе движил. Казваше се Гюс Роуз.
Те напуснаха ресторанта и се повлякоха по Шесто Авеню, като с голямо удоволствие и пълно безразличие дъвчеха клечки за зъби.
— Сега накъде? — попита Роуз и тонът му подсказваше, че не би се изненадал, ако Кий предложеше островите на южните морета.
— Какво ще кажеш, ако опитаме да намерим малко уиски?
Забраната все още не бе настъпила. Плахостта в предложението се дължеше на това, че законът не разрешаваше продажбата на алкохол на войници.
Роуз прие с ентусиазъм.
— Хрумна ми една идея — продължи Кий след моментен размисъл. — Тук някъде имам брат.
— В Ню Йорк?
— Да. Той е стар. — Искаше да каже, че брат му е по-възрастен от него. — Келнер е в един загубен ресторант.
— Може би ще успее да ни намери уиски.
— Сигурно.
— Повярвай ми, още утре ще сваля тази проклета униформа. И повече никога няма да я навлека. Ще си купя редовни дрехи.
— Аз също.
Тъй като общите им средства бяха по-малко от пет долара, това им намерение можеше да се приеме като приятна игра на думи, безвредна и утешителна. Тя, изглежда, достави удоволствие и на двамата, защото те я подсилиха с хилене и споменаване на някои високопоставени библейски личности. За по-голяма важност прибавиха многократно възклицания като: „О, боже!“, „Сещаш се, нали?“, „Има си хас!“