Цялата духовна храна на тия хора се състоеше от носов коментар, наситен с ругатни и отправян през годините към една или друга институция — армията, бизнеса или приюта, — това им поддържаше живота; а също така и към непосредствения им началник в дадена институция. До тази сутрин институцията беше „правителството“, а прекият началник — „капитанът“. Те се бяха освободили от тях и сега се чувствуваха някак неловко до поемането на следващата си тегоба. Бяха несигурни, сърдити и напрегнати. Прикриваха това с преструвката, че уж изпитват неимоверно облекчение, че са вън от армията, и се самоубеждаваха, че военната дисциплина никога вече няма да властвува над техния непокорен, свободолюбив дух. Всъщност те биха се чувствували повече у дома си в затвора, отколкото в тази новооткрита и неоспорвана свобода.
Изведнъж Кий ускори ход. Роуз вдигна глава и като проследи погледа му, видя, че на петдесет метра от тях, по-долу на улицата, се събираше тълпа. Кий се ухили и започна да тича към тълпата. Роуз също се засмя и заситни с кривите си нозе след големите тромави крачки на своя приятел.
Стигнаха външния край на тълпата и веднага се превърнаха в неделима част от нея. Тя се състоеше от парцаливи граждани, по-жадни и от тях за уиски, и войници от различни дивизии и в различни степени на трезвост, всички заобиколили един жестикулиращ дребен евреин с дълги черни бакенбарди. Той махаше с ръце и произнасяше пламенна, но кратка реч. Кий и Роуз си бяха пробили път до самата трибуна и докато думите проникваха в тъпото им съзнание, изучаваха оратора със силно подозрение.
— Какво получихте от войната? — викаше свирепо ораторът. — Погледнете се, погледнете се! Богати ли сте? Получихте ли обещаните ви пари? Не. Щастливи сте, че останахте живи и стоите на двата си здрави крака. Щастливи сте, че се върнахте и не намерихте жена си избягала с някой богаташ, откупил се от армията! Затова сте щастливи! Кой друг освен Дж. П. Морган и Джон Д. Рокфелер спечелиха от нея?
В този миг речта на дребния евреин бе прекъсната от нечий враждебен юмрук, попаднал точно в брадата му, и той политна назад и се просна на паважа.
— Проклети болшевики! — извика един огромен войник ковач, който бе нанесъл удара. Чуха се гласове на одобрение и тълпата стегна по-тясно обръча си.
Евреинът с олюляване се изправи, но веднага пак се строполи, преди да го достигнат десетина насочени към него юмруци. Този път остана на земята, като дишаше тежко, а от разкъсаната му отвън и отвътре устна течеше кръв.
Избухна взрив от крясъци и минута след това Кий и Роуз бяха повлечени от бъркотията на тълпата надолу по Шесто Авеню. Начело стояха слабичък цивилен с широкопола шапка и снажният войник, който набързо прекрати речта. Тълпата учудващо бе набъбнала до застрашаващи размери, придружена от поток незаангажирани граждани, които вървяха по тротоарите и с непрекъснатите викове „ура“ й оказваха морална подкрепа.
— Къде отиваме? — извика Кий на най-близкия до него човек.
Съседът посочи към водача с меката шапка.
— Оня приятел знае къде има много такива. Ще им дадем да се разберат!
— Ще им дадем да се разберат! — Кий прошепна радостно на Роуз, който от своя страна възторжено повтори фразата на спътника си отдясно.
Процесията се понесе по Шесто Авеню, като от време на време към нея се присъединяваха войници и моряци, вливаха се и цивилни с неизбежния вик, че и те току-що са напуснали армията, сякаш показваха карта за влизане в новосъздаден клуб за спорт и развлечение.
После процесията зави по една странична улица и се устреми към Пето Авеню. Тук-там се заговори, че отиват ма митинг на „червените“ в Толивър Хол.
— Къде е това?
Въпросът обходи множеството и миг по-късно отговорът долетя обратно. Толивър Хол се намираше на Десета улица. Там вече чакала друга група войници, която щяла да разпръсне митинга.
Но Десета улица беше много далече и новината предизвика всеобщо негодувание. Част от процесията се разпиля. Между тях бяха Роуз и Кий. Те забавиха хода си и оставиха по-ентусиазираните да ги задминат.
— По-добре да намерим уиски — каза Кий, когато спряха и си проправиха път до тротоара сред дюдюканията: „Страхливци и ренегати!“
— Наблизо ли работи брат ти? — попита Роуз и си придаде вид, сякаш преминава от дребнавото към възвишеното.
— Тука трябва да е — отвърна Кий. — Не съм го виждал от години. Бях в Пенсилвания. Може би и без това не работи вечер. Точно тук е. Сигурно ще ни намери, стига да не се е преместил.