Той започна да мънка. Още при първото мънкане тя реши, че момчето е просто едно колежанче — Идит беше двайсет и две годишна и във всеки случай този бал, първият по рода си от войната насам, й напомняше, с ускорения ритъм на своите асоциации, за нещо друго, за друг бал и друг човек, човек, за когото нейните чувства са били нещо повече от сълзливо младежко бленуване. Идит Брейдин сякаш се влюбваше в своя спомен за Гордън Стерет.
И така, тя излезе от тоалетната на „Делмонико“, остана за секунда на прага на вратата и хвърли поглед над рамената на облечения в тъмно човек пред нея към групичката йейлски студенти, които пърхаха като черни пеперуди около подножието на стълбите. От стаята, останала зад нея, навън се носеше тежък аромат, предизвикан от минаващите насам и нататък благоухаещи млади красавици — на богати парфюми и деликатния, наситен със спомени прах на ароматичните пудри. В коридора тези мирис добиваше острия дъх на цигарен дим и после запълзяваше чувствено надолу по стълбите и проникваше в залата на студентския бал. Тя добре познаваше този мирис — възбуждащ, стимулиращ, вълнуващо сладък — мириса на модния бал.
Идит се замисли за собствената си външност. Голите й ръце и рамене бяха напудрени до кремавобяло. Знаеше, че изглеждат много меки и щяха да блестят като мляко на фона на черните гърбове, които щяха да ги подчертават тази нощ. Прическата й бе истински успех. Обилната й червеникава коса бе накъдрена, нагъната, начупена, за да се получи накрая едно предизвикателно чудо от извивки. Устните й бяха красиво гримирани в тъмен кармин. Ирисите на очите бяха нежни, деликатно сини, като порцеланови. Тя бе едно завършено, безкрайно изящно, почти съвършено творение на красотата — издържана в безупречна линия — от сложната прическа до двете стройни крачета.
Помисли и за това, което щеше да говори на таз вечерното веселие, вече леко претоварено от звуците на силен и приглушен смях, от шумоленето на обувките, от движението на двойките нагоре и надолу по стълбите. Щеше да говори на езика, който бе говорила много години, нейния си език, съставен от модни изрази, малко вестникарски щампи и колежански жаргон, но всичко вътрешно обединено в едно цяло — малко нехайно, леко провокационно и изтънчено сантиментално. Тя едва се усмихна, когато чу някакво момиче, седнало на стълбите близо до нея, да казва:
— Ти не знаеш и половината от това, мили!
С усмивката и ядът й се стопи за миг, тя затвори очи и пое дълбоко дъха на насладата. Отпусна ръце и те помилваха гладката тъкан, която покриваше и подчертаваше фигурата й. Идит никога не бе чувствувала така силно собствената си мекота, не бе се радвала така много на белотата на собствените си ръце.
„Аз ухая на сладост — каза тя просто на себе си и тогава й хрумна друга мисъл: — Създадена съм за любов.“
Хареса й музиката на думите и тя повторно си ги помисли; после в неизбежна последователност се появи новороденият изблик на мечти за Гордън. Приумиците на нейното въображение, което преди два месеца й бе открило неподозираното желание да види отново Гордън, сякаш сега нарочно я водеше тук, в този час, на този бал.
Въпреки целия блясък на красотата си Идит беше сериозно, бавно мислещо момиче. В нея имаше частица от същия оня стремеж да разсъждава, от оня младежки идеализъм, които бяха превърнали брат й в социалист и пацифист. Хенри Брейдин бе напуснал Корнуел, където преподадаше икономика, за да дойде в Ню Йорк и да излива последните лечебни средства срещу нелечими злини в колоните на един радикален седмичен вестник.
Идит, недотам глупава, щеше да е доволна да излекува Гордън Стерет. У него имаше някаква слабост, за която тя искаше да се погрижи; известна безпомощност, която искаше да защити. Нуждаеше се от някой, когото отдавна познаваше, от някой, който отдавна я обичаше. Чувствуваше се уморена. Искаше да се омъжи. Заради един куп писма, десетина картини и толкова спомени, и тази умора, тя бе решила, че следващия път, когато види Гордън, отношенията им ще се променят. Ще каже нещо и те ще се променят. Ето тази вечер. Това бе нейна вечер. Всички вечери бяха нейни.
Мислите й бяха прекъснати от един сериозен студент с обидена физиономия, който с пресилена официалност застана пред нея и се поклони необикновено ниско. Това бе човекът, с когото бе дошла — Питър Химел. Беше висок и смешен, с рогови очила, и имаше някакъв привлекателно чудат вид. Но сега изведнъж й стана неприятен вероятно защото не успя да я целуне.
— Е — започна тя, — още ли ми се сърдиш?