— Ама време ли е, а? — каза чичо Кола, като извади миризливата лула от устата си.
— То, времето хубаво, ама не си стока да тръгне човек с тебе, ки! Още отзарана мислех да те викам. При тоя сняг, току влез в гората, като в къщи, вземи бялката и се върни, та си гледай работата.
— Бре, че ги лесно ловиш! — рече докачено чичо Кола.
— То аз ги лозя лесно, ами не мога самичък. Пък ти какъвто си зайчар, не ми трябваш. Окото ти се на зайци гледа.
— Ако не мож улови бързото, хитрото — хич!
— То да ги ловиш, нейсе, ами само плашиш животинките — каза Козицата.
— Като ходя с такъв котсузин като теб, то се знае.
— Не знам, кой е котсузин!
Двамата съседи се настроиха за кавга.
— Вие тук се препирате като деца, пък зайците и лисиците си ходят живи и здрави по гората — каза стрина Колевица с бездънна прозявка.
— По нашия двор се ще намериш заешко кокалче, ама по вашия и това няма — каза Козицата предизвикателно.
— Е, Доне, то брашното е по-потребно от заешките кокалчета — отмери със същата мярка чичо Кола.
— Затова взимате назаем от съседите и го не връщате.
— Да прощаваш, Доне, ама мисля, че сме го върнали.
— Да прощаваш ти, Кола.
— Ама нали го прихванахте за трите заешки кожи?
— Трите заешки кожи нали прихванахте за дела от бялката?
— Бялката беше моя, Доне.
— Какво твоя, нали заедно я хванахме?
— Да ме прощаваш, ама от тая, дето хванахме заедно, ти си взе дела.
— Та ти и сам си ловил бялка, а? — изсмя се ехидно Доне.
— Не, се заедно с теб ги ловя.
— Зайчар за бялка да приказва. Че ти на бялка дирите не познаваш.
Доне стана. Той уязви противника си право в сърцето. Чичо Кола кипна. Ушите му зашаваха. Безклепачното му око светна. Той изхвуча няколко пъти с носа си:
— Слушан бе, диване, ти на кого приказваш! Аз, дето съм продавал кожи с кола, аз!
— Продаваше, ама когато ти измряха овците от глад — отговори с убийствена ирония Козицата.
Чичо Кола се разпсува. Той стана от мястото си и грабна тоягата, възправена зад кюмбето.
Доне Козицата, като видя, че постигна целта си, турна ръце в джобовете, сви се, изкочи из вратата и прекоси двора като невестулка.
Пред портата той се спря и почна да се смее гръмко. Гласът му екна по махалата. Кучето го залая. Чичо Кола застана пред къщната врата, разлютен, разтреперан от яд, и почна да му праща всички псувни, които знаеше. Като не стигнаха българските, той си послужи с тия, които едно време беше научил в Румъния.
Из съседните смълчани къщурки наизскачаха развлечени жени, чорлави дечурлига и с любопитство занадничаха на улицата.
Стрина Колевица се подаде от къщи побеляла от паздера на повесмата и задърпа мъжа си.
— Хайде бре, стига си псувал! Влез в къщи, не ставай за смях на хората! Нали видиш, че Доне те ядосва. Да те убие господ, Доне!
— Ядосва! Мен ще ядосва! Ако не беше ми заложена пушката, щях да му дам да разбере. Щях да го застрелям като заяк.
Чичо Кола тръшна вратата и влезе, но се повърна пак. Забравил бе най-голямата псувня. Като изтърси и нея, той се прибра със страшно сумтение.
Доне Козицата остана да се смее на пътя и да разправя на събралите се зъзнещи мъже как ядосал съседа си.
А ситните снежинки падаха тихо, на превара, и затрупваха бързо глъхналото село.