— Как би могло това да се свърже със социалното положение, състоянието, авторитета и възпитанието на авторката? — попита Талкът.
Ламот се усмихна.
— Лудостта не признава класовите граници, капитане.
— А втората възможност, докторе? — осведоми се Уокър.
— Също много проста. И независима от класовата принадлежност. Някой е бил дълбоко впечатлен от четивото и е решил да извърши описаните действия. Това може би е породено от инстинктивно или несъзнателно желание да се навреди на авторката.
— А жертвата? Мъртвият? — попита Моран.
Той не е бил нищо повече от средство към целта. Ако истинската жертва е авторката на книгата, то убиецът е извършил престъплението, за да бъде уличена тя. И за да я изложи на общественото неодобрение, вероятно.
— А ако е била самата тя? — Ник гледаше недоверчиво психолога. — Ами ако самата авторка е изиграла книгата си?
Въпросът явно не изненада доктор Ламот.
— Във всеки случай имаме работа със силно нарушена личност. Трудно е да се класифицират психопатичните отклонения според степента на злото, но едно „копирано“ убийство, казано на ярост език, е малко по-обяснимо.
— А авторката? — настоя Ник. — Какво, ако го е сторила тя?
Ламот продължи спокойно.
— В този случай е налице много болен и жесток мозък. Тази книга е била написана месеци, дори година преди публикуването. Престъплението на хартия предхожда много самото извършване.
— Е, добре, щом престъплението е извършено на хартия — рече Ник, — защо тогава си прави труда да го осъществи и на живо?
— В нормалния случай първото би било достатъчно. Повече от достатъчно. Фантазията — дори когато се осъществява на хартия и се публикува — фактически е задоволена. В нормалния случай. Обаче тук няма нищо нормално. Нито престъплението, нито подражателния му аспект…
— И аз бих казал така — отбеляза Андрюс.
— Ако приемем, че писателката е извършила престъплението, то тогава тя го е планирала много месеци. Това индикира психоманиакално поведение не само що се отнася до самото убийство, но и предвид приложения защитен механизъм…
Изглежда само Бет Гарнър разбра нещо. Останалите пет ченгета гледаха слисано известния учен. Гюс Моран обаче не обичаше да го правят на глупак.
— Понякога трудно схващам, докторе — обади се той усмихнат. — Та, какво казахте току-що?
— Тя е планирала книгата си като алиби — обясни Бет Гарнър. — Точна ли съм, доктор Ламот.
— Абсолютно — отвърна Ламот.
— Написала си е алибито — каза Гюс. — Обмислила е всичко предварително и ето че един ден си е казала: я да взема да го пречукам най-сетне този Джони Боз! Просто ей така.
— Отключващият механизъм на психопатичното поведение изисква задълбочени проучвания — отвърна уклончиво Ламот.
— Всъщност много хитро измислено — обади се Бет Гарнър. В гласа й се долавяше нещо като възхищение. — Ще каже: Да не мислите, че съм толкова тъпа да убия някого точно както съм го описала в книгата си? Не бих направила това, защото знам, че ще ме заподозрат веднага.
— М-да — Ник обмисляше всички възможности, — ами ако не е авторката? Ако някой просто е прочел книгата и си е казал: Бива си я идеята.
— Тогава не ви завиждам — произнесе се доктор Ламот.
— Като се има предвид, че няма такъв човек, който да ни завижда, доктор Ламот — каза Кърън заядливо, — как така точно вие не ни завиждате.
— Защото си имате работа с някой или някоя, който или която е обзет от такова умопомрачение, че той или тя…
— Тя — не издържа Хариган. — Мисля, че това стана ясно.
— Чудесно — продължи Ламот. — Та тя е до такава степен вманиачена, че е в състояние да убие една невинна или поне неутрална жертва, за да навреди на личността, написала тази книга.
— Но защо?
— Представа нямам. Ясно е обаче, че си имате работа с личност, която изпитва много дълбока, маниакална омраза към авторката и няма никакъв респект към човешкия живот.
Гюс Моран обобщи.
— Ясно докторе. Искате да кажете, че си имаме тук някой, който е откачил централно, така ли? Както и да го обърнем, така излиза. Прав ли съм?
Доктор Ламот не можа да се съгласи безрезервно с тази версия, особено във варианта на детектива Гюс Моран.