Изминаха още няколко мили по завоите на шосето. Този път Ник наруши мълчанието.
— И за какво е новата ви книга?
— Не знаеш ли, че не се питат такива неща?
— Защо? Нещастие ли носи? Не вярвам да сте суеверна.
— Това няма нищо общо със суеверията.
— Тогава защо не? — продължи да настоява Ник. — Може би се страхувате, че някой ще ви открадне идеята?
— И това не е.
— И какво е тогава? — включи се и Гюс.
— Някои писатели мислят, че ако разкажат сюжета си, преди да са го написали, ще съсипят свежестта на творческия процес. Сюжетът предварително се изчерпва и писателят не успява да му даде живот.
— Не разбирам — каза Ник. — Как така ще съсипят? Сякаш е нещо чупливо и може да се строши, а всъщност е само една идея в главата ви.
— Не знаех, че се занимаваш с литературна критика — каза тя.
— Е, да, но не знаехте и че съм оставил цигарите — върна й го той.
Отново мълчание, още няколко мили.
Сетне тя каза:
— В книгата се разказва за един детектив. Той си пада по една малко сбъркана жена.
— Чуваш ли, Ники?
— И какво става?
— Тя го убива — отвърна Катерин Трамел спокойно.
Глава шеста
Помещенията за разпит в главната квартира на полицейското управление в съдебната палата на Брайънт Стрийт имат специфичния чар на хладилни камери. Стаята, в която чакаха Корели, Талкът и Уокър, минаваше за най-приветливото от тях — но обзавеждането беше потискащо служебно: голяма маса, няколко стола с черна изкуствена тапицерия, кошче за хартия. Пред масата беше инсталирана видеокамера, насочена като дуло на пушка към един празен стол.
Там трябваше да седне Катерин Трамел.
Тя влезе, придружена от Ник Кърън и Гюс Моран, и огледа хладнокръвно помещението и мъжете в него. Не изглеждаше много уместно в тази стая, но дори и да го усети, не го показа по никакъв начин. Кърън вече разбираше, че да крие чувствата си е втора природа на Катерин Трамел.
Корели скочи на крака при нейното влизане и протегна месестата си лапа.
— Аз съм Джон Корели, мис Трамел, заместник окръжен прокурор. Длъжен съм да ви информирам, че този разпит се записва. Това е в рамките на нашето законо…
— Но аз не го оспорвам — пресече го Катерин.
— Капитан Талкът. — Капитанът изглеждаше така, сякаш иска да се извини, но все пак не го стори, а се задоволи да стисне тънката й длан.
— Лейтенант Уокър — обади се Уокър, който не създаваше впечатление, че изпитва някакво чувство за вина. Той разглеждаше хладно Катерин.
— Бихме ли могли да ви предложим, нещо? — попита светски Талкът. — Чаша кафе, навярно?
— Не, благодаря.
Корели извади носна кърпа и избърса челото си. Прозорците бяха затворени, вътре беше доста топло.
— Кога ще пристигнат адвокатите ви?
Ник се постара да скрие усмивката си.
— Мис Трамел се отказа от правото си на адвокат.
Корели и Талкът му хвърлиха гневни погледи. Катерил Трамел забеляза това и ги изгледа с любопитство.
— Какво има?
— Казах им, че няма да искате адвокат.
— Защо се отказвате от правото си на адвокат, мис Трамел? — попита Уокър.
Катерин не му обърна внимание, вперила поглед в Ник. В очите й се мярна нещо като приятно удивление. За пръв път.
— Откъде знаеше, че няма да поискам?
— Казах им, че няма да се криете — отвърна Ник спокойно. Говореха си така, сякаш са сами в стаята.
— Аз нямам какво да крия!
Те се гледаха още един миг, после Катерин седна и се обърна към инквизиторите си, като че искаше да каже: Е, хайде да ви видим! Изглеждаше спокойна и хладна, владееше се напълно. Извади цигара от чантата си, запали я, хвърли клечката на масата пред себе си.
— В тази сграда пушенето не е разрешено, мис Трамел — обади се Корели.
— Е, и какво ще направите? — вдигна вежда тя. — Ще ме глобите ли?
В Сан Франциско, световната столица на непушачите, имаше толкова отявлени врагове на никотина, които не само щяха да я глобят, но дори биха се радвали да я видят на електрическия стол.
Корели обаче не искаше да изостря напрежението. Той просто си замълча. Катерин, издуха дима над масата право към Ник.
Корели реши, че е време да започне представлението.