Експертът, който провеждаше теста, беше впечатлен не по-малко от тях. Той донесе резултатите, клатейки глава.
— Не трепна нито веднъж… никакви промени в налягането, в пулса, изобщо нищо. Тя или казва истината, или аз още не съм виждал такава като нея.
Талкът се размърда облекчен и си позволи лукса на една триумфална усмивка, предназначена главно за Ник, без да забравя обаче Уокър и Гюс Моран.
— Е, в такъв случай смятам въпроса за приключен — заяви той.
Вторачен в образа на Катерин на монитора, Ник отсече:
— Тя лъже!
Талкът се спря рязко на вратата.
— Кърън каква по дяволите…
Експертът беше още по-конкретен.
— Забрави това, Ник, мене мажеше да ме направиш на глупак, можеш сам да се направиш на глупак, но на уреда такива не му минават. И най-готината жена не може да завърти главата ма това чудо, нали знаеш какво имам предвид.
— Възможно е да се излъже детекторът — настоя Ник.
— Може би… ако си мъртъв…
— Повярвай ми. Възможно е.
— Ти откога стана такъв експерт?
— Познавам хора, които са успели.
— Кой например?
— Един тип, когото познавах някога — рече Ник, тръгвайки към вратата.
— Ами ще се радвам да ни запознаеш някой ден с него — въздъхна експертът.
— Някой път…
Силно загрижен да спаси имиджа на департамента, Талкът се извиняваше на Катерин Трамел в коридора. Тя почти не му обръщаше внимание. Усмихваше се надменно, сякаш е някаква кралица, а Талкът съвсем незначителен служител в най-далечната и колония.
Когато се появиха Уокър, Моран и Ник Кърън, Талкът тъкмо казваше:
— Естествено, ако зависеше само от мен… тук той рязко прекъсна.
Уокър също изпита необходимост да се извини.
— Благодаря ви, че дойдохте, мис Трамел, Надявам се, не сме ви обезпокоили много.
Катерин му се усмихна царствено.
— За мен беше удоволствие… Мога ли да помоля някого от господата да ме откара у дома? — и погледна към Ник.
— Разбира се — отвърна той.
— Благодаря!
Талкът, Уокър и Гюс Моран се втренчиха мрачно след тях.
— Тук се задава катастрофа — измърмори Моран.
— Уокър — каза Талкът с леден глас, — погрижете се катастрофата да не се състои. В никакъв случай. Разбрахте ли ме?
Уокър бе разбрал.
Колата на Кърън, скромен на вид кафявочервен мустанг с гюрук, беше паркирана до тротоара пред Съдебната палата. Ник запали и подкара по Брайънт Авеню.
Катерин Трамел се прозя и протегна като котка в меката кожена седалка. Ъгълчетата на очите й се отпуснаха едва забележимо. Изглеждаше изтощена.
Ник й хвърли бегъл поглед.
— Тежък ден, а?
Тя поклати глава.
— Всъщност не.
— Приятно ли ви беше?
— Да, по някакъв начин…
— Не е лесно да се надхитри оня уред, но обзалагам се, че за вас това е било поредната игра. А ние всички знаем колко много обичате игрите, нали така?
Катерин Трамел се обърна към него, взря се в очите му, после отмести поглед.
— Ако бях виновна и исках да го победя, нямаше да е чак толкова трудно.
— Наистина ли?
— Наистина. Никак нямаше да е трудно.
— Защо не?
— Защото съм лъжкиня. Съвършена лъжкиня.
Ник имаше чувството, че точно в този момент Катерин Трамел казва самата истина.
— Аз съм професионална лъжкиня — продължи тя. — Прекарала съм целия си живот в усъвършенстване на лъжите си.
— И защо?
— Защо ли! Ами за да мога да пиша, естествено.
Ник обърна внимание на дъжда едва когато встрани избуча на шестнадесетте си колела огромен товарен камион и запрати към тях огромна водна вълна. В следващия миг те се озоваха в нещо като автомивка. Мръсна вода заля предното стъкло на мустанга и няколко секунди Ник не виждаше нищо освен нея. Той обаче не вдигна крака си от педала на газта. Катерин също не изглеждаше обезпокоена.
— Обичам дъжда — каза тя, сякаш е на балкона си в Стинсън. — А ти?
— Не особено.
— Ти си минал на детектора тогава, нали? След като си застрелял онези двамата?
— Да.
— И го излъга, нали? Затова знаеш, че може да се направи.
— Да кажем просто, че минах. Блестящо.