— Ти просто не мислиш за мен, Ник. От много време. А още по-малко в последните дни.
— Защо не ми каза, че си я познавала?
Тя го погледна.
— Казвам ти го сега.
— Остави си време.
— Ти обаче не. Исках да правя любов с теб, Ник. Исках, но не така. Никога не си бил такъв — тя се взря настойчиво в него, сякаш иска да разгадае нещо по лицето му на слабата светлина. — Защо, Ник?
— Ти кажи, нали ти си експерт по тези работи.
Тя стана и вдигна разкъсаната рокля на голите си рамена.
— Да, аз разбирам от тези работи… Ти не прави любов с мен…
— Така ли, и с кого правих любов, доктор Гарнър?
— Това не беше любов, Ник.
— Искам цигара — каза той.
— Мислех, че си ги отказал.
— Пак започнах.
— Цигари има в най-горното чекмедже — каза тя сухо. — В коридора. Вземи ги на тръгване.
Глава осма
Баровете в Сан Франциско затварят към два сутринта, така че Ник Кърън разполагаше с почти три часа време, за да изпуши кутия цигари и да изпие повече от пет чаши „Джони Уокър“ в някакво противно място в Мишън. Когато затвориха, той откри един локал южно от Маркет Стрийт и изпи там още няколко чаши, а когато и неговото работно време приключи, събра всичките си сили и се прибра да се наспи.
Събуди се с болки в главата, сякаш някой бе забил котва в мозъка му, а езикът му беше като тапициран с изкуствена кожа. С махмурлука щеше някак да се примири — не му бе за пръв път, — но омразата, която изпитваше към самия себе си, го ядеше упорито отвътре.
Когато стигна в управлението, целият отбор почитатели на Джони Боз от часове вече заседаваше в стаята на Уокър. Поздравът им не беше твърде приветлив.
— Изглеждаш като кучешка пикня — каза Уокър.
— Кучешката пикня изглежда доста по-добре — констатира саркастично Андрюс.
— Дори Боз изглеждаше по-добре — не се сдържа и Хариган.
— Не ги слушай — посъветва го Гюс с гнуслива усмивка, — чак толкова зле не изглеждаш. Само малко амортизиран, като след психиатричен сеанс.
— Вървете по дяволите всички — изръмжа Ник. Наля си димящо кафе и го изпи също толкова жадно, както скоча миналата нощ.
— Нещо ново?
— Проведох няколко телефонни разговора с Бъркли — обади се Андрюс. — През 1977-а там имало убийство — професор — с шило за лед — няколко пробождания.
Ник Кърън се подсмихва.
— И нашата мис е била там по това време, така ли?
— Според архивите на университета, да.
— Момент — каза Ник. — Седемдесет и седма година казваш. На колко години е сега? Трийсет? Трийсет и една? Тогава през 1977 година е била… — той продължи да смята наум и се справи доста бързо за състоянието си — … на шестнайсет? Седемнайсет?
— Ама тя е била същински вундеркинд — плесна се по коляното Моран.
— Гюс, знам, че само се правиш на глупак — каза Ник, — но тези момчета не го знаят.
— И какво — обади се унило Уокър, — искаш да повярваме, че една шестнадесетгодишна колежанка е заклала университетски, професор с шило за лед.
— Говорим за Катерин Трамел — поправи го Ник, — а не за някаква шестнадесетгодишна колежанка. На нея човек може да разчита.
— Ще трябва да проверим. — Уокър не изглеждаше никак щастлив. — Гюс, върви в Бъркли и виж какво може да се открие там. Хариган, разбери какво друго е писала. Андрюс, намери делото за злополуката, злополуката с родителите й. И по всички въпроси се съветвайте с Бет. Искам да се пипа компетентно. Ясно ли е?
— А аз? — обади се Ник.
— Ти вече си пипнал компетентно — изкиска се Гюс.
— Като начало си излей една кофа ледена вода на главата. А после отивай да я следиш. Може пък да ни отведе някъде.
Ник се отказа от кофата ледена вода, но взе още едно кафе за из път. Свали всички прозорци на „цивилната“ кола, за да усеща тръпчивия въздух в лицето си. Голдън Гейт плуваше в мъгла, но откъм океана полъхваше солен вятър и той бързо разпръсна алкохолните облаци в мозъка му. Когато достигна Стинсън Бийч, Ник отново се усещаше човек.
Черният лотус беше паркиран пред къщата. Наложи се да чака цял един дълъг час, преди собственичката му да се вмъкне в него. Дощя му се да е в мустанга си и се прокле, че вчера й го показа. Да следи лотус с този стар шевролет беше луда работа.