— Но не и когато се свърже с убийството на Боз.
Гюс протегна шия и се взря в компютърните находки на Ник.
— Я виж ти! Хейзъл Добкинс! Тъкмо когато сме заговорили за стари случаи… — той погледна развълнуван Ник и поклати глава. — Горещи благодарности, синко. Отдавна не бях се сещал за старата Хейзъл.
— Познаваш ли я?
Гюс изсумтя:
— Дали я познавам? Години не ми излизаше от ума. Сладка малка домакиня с три малки дечица, мил съпруг, напълно почтени, никакви финансови проблеми. Ни следа от душевно заболяване, съвсем нищо.
— И?
— И един ден милата Хейзъл става от леглото и най-ненадейно като гръм от ясно небе й щуква да ги разкара всички. Всички до един. Със…
— Шило за лед? — попита Ник с надежда.
— По-спокойно, синко, с ножа за рязане на печено, дето го получила за сватбата си. Първо се погрижила за съпруга си. Транжирала го като пуйка за Деня на благодарността. После трите си деца. Домът и приличал на кланица, когато приключила.
— О, боже — изхриптя Ник с пресъхнало гърло.
— Бог едва ли е имал нещо общо с тая работа, Ники. След като заклала цялото си семейство, тя повикала полиция. Намерили я седнала във всекидневната с нож в скута. Не отричала, нямала пяна около устата, изобщо нищо.
— Но защо? Защо го е направила?
Гюс Моран вдигна рамене.
— Това беше най-объркващото в цялата история, Ник. Никой не разбра, нито един психолог не можа да го обясни. И за бога, самата Хейзъл не можеше. Казваше, че не знае защо го е направила.
— Невероятно.
— Щом не знаеш случая, защо се разхождаш с Хейзъл из миналото?
Ник бързо му разказа своите приключения с Катерин Трамел и посещението у Хейзъл Добкинс.
— М-да — кимна Гюс, — хубава приятелка си е намерила.
Глава девета
Ник се върна в къщата на брега едва следобед на другия ден. Вратата отвори Катерин Трамел. Носеше малка черна рокля, прилепнала по тялото й като втора кожа, контрастираща ефектно със златистата коса и тъмносините й очи.
— Здравей — каза Катерин.
— Преча ли?
— Не.
— Глупав въпрос, впрочем. Едва ли нещо би могло да ти попречи, нали така?
— Защо не влезеш? — Тя отвори широко вратата и тръгна навътре. Ник Кърън я последва, вперил поглед в закръгления й, твърд задник, който се движеше под роклята.
Стаята изглеждаше точно както последния път, обаче купчината изрезки от вестници върху масичката беше нараснала. Нямаше съмнение, че Катерин притежава пълната вестникарска история на трънливата кариера на Ник Кърън, детектив от полицията в Сан Франциско. Тя вдигна една статия, хвърли й бегъл поглед и я показа на Ник. ПОЛИЦАЯТ УБИЕЦ ПРЕДИ ПОЛИЦЕЙСКОТО РАЗСЛЕДВАНЕ.
— Ще те използвам за моя детектив.
— Твоя ли?
— Моя. Детективът от книгата ми. Надявам се, че това не ти пречи. Нали не ти пречи?
— Нима щеше да промени нещо, ако ми пречеше!
Тя се усмихна и пропусна въпроса край себе си.
— Ще пиеш ли нещо? Аз тъкмо се готвех да си налея една чаша.
— Не, благодаря.
Тя кимна пред себе си.
— Правилно. Бях забравила. Ти си оставил всичките стари породи. Няма вече скоч, няма вече „Джак Даниелс“. Никакви цигари, никакви наркотици — тя се усмихна през рамо. — Никакъв секс?
После, без да изчака отговора му, отиде до бара — купчина бутилки, наредени върху мраморна плоча — и извади от хладилника леден блок.
— Исках да ти задам няколко въпроса — каза Ник спокойно.
В ръцете й се появи шило и тя започна да разбива ледения блок.
— Аз също исках да те питам някои неща.
— Наистина ли?
Ледът се разпука и натроши под ударите й.
— За книгата.
— Нямаш ли форми за лед?
— Харесва ми сама да го разбивам.
Наистина й харесваше. Работеше със съсредоточено удоволствие, замахваше с шилото и го забиваше в леда, влагайки сила във всяко свое движение.
— Какво искаше да ме питаш?
Тя хвърли шилото настрани, сипа шепа ледени парчета в чашата си и я напълни с „Джак Даниелс“.
— Кажи ми, Ник, как се чувства човек, след като е убил някого? — Тя зададе въпроса със същия тоя, с който градинарите се питат един друг как най-добре да се справят с плевелите.
— Как се чувства ли? Защо ти не ми го кажеш?