— Не е била прислужницата — реши Гюс с безизразна физиономия. — Много просто би било да е тя.
— Боз напуснал клуба си към полунощ — съобщи Ендрюс. — По това време са го видели за последен път. Жив, искам да кажа.
— Сам ли е бил? — попита Кърън.
— С приятелка — отвърна Хариган.
— Не думай! — обади се Гюс. — Четиридесет и втори номер, около петдесетте… Отгатнах ли?
Ник погледна трупа.
— С какво е бил убит?
— С шило за лед — отвърна Хариган и му подаде прозрачен пластмасов плик. Стоманеното острие на шилото беше покрито със засъхнала кръв.
— Много необичайно. Трябва добре да го разгледате. Колко рани?
— Десетина каза съдебният лекар. — Три или четири повърхностни, но останалите са толкова дълбоки, че всяка от тях е била достатъчна. Както е вързан, сигурно е останал без кръв за няколко минути. С тези пробождания е заприличал на решето.
— Къде намерихте шилото? — попита Ник Кърън.
— Стоеше си тихо и кротко на масичката в дневната.
Лазерният лъч бе открил нещо на леглото, някакви странни белезникави петна.
— Навсякъде по чаршафите има сперма — каза момчето със скенера. — Поне половин галон.
— Много забележително — впечатли се Ник.
— Този е чукал, преди да го пречукат — обади се Гюс Моран.
— И е свършил, преди да свърши — изкиска се Хариган.
— Достатъчно — прекъсна ги строго Талкът. — Господа… случаят е много деликатен. Мистър Боз подкрепяше много активно избирателната кампания на нашия кмет. Освен това ръководеше Палатата за изящни изкуства…
Гюс сбърчи чело.
— Мислех, че е рокаджия?
— Бивш — уточни Уокър.
— В Сан Франциско рокендролът е изкуство, Гюс — просвети го Ник.
— Мистър Боз беше образцов гражданин и много уважаван рокпевец — рече Талкът сериозно. — Това се отнасяше и за клуба на Боз, долу във Филмор. Някога Филмор беше сцена на автентичния джаз и рокендрола. После го превърнаха в модерен район с прескъпи ресторанти и шикозни бутици.
Всички ченгета в стаята си помислиха, че трупът на леглото никак не прилича на образцов и уважаван американец.
— А това какво е? — взря се Гюс в купчинката бял прах върху огледалната повърхност на нощното шкафче.
— Господи — ахна Кърън, — на пръв поглед прилича на образцов и много уважаван кокаин. Искам да кажа, така поне изглежда… Възможно е да се лъжа…
Талкът нямаше намерение да се оставя да го подиграват. Следващите думи прозвучаха спокойно, но студът в гласа му беше недвусмислен.
— Чуйте ме добре, Кърън. Около този случай ще се вдигне много шум. Не искам никакви грешки.
„Грешка“ на езика на Талкът означаваше не друго, а гаф, който може да застраши политически департамента и кариерата на неговия шеф.
— Запомни ли, Гюс — каза Кърън. — Никакви грешки!
— Ще направим всичко, което е по силите ни заяви Моран. — Повече не би могло да се иска от един човек, нали?
— Правилно. И така, коя е приятелката?
— Катерин Трамел, Дивисадеро 2235.
— Още едно хубаво местенце — забеляза Моран. — Още едно много приятно пътуване. Малкият Багдад, нали така! Опа, пардон, забравих…
— Хайде, Гюс — махна му Кърън и тръгна пред него към вратата.
По стълбите, където не можеха да ги чуят, Гюс Моран рече:
— Талкът влиза в играта много рано. Обикновено се намесва едва след осемнайсетата точка.
— Да — съгласи се Кърън. — Джони Боз и кметът трябва да са били много гъсти.
— Ник!
Те се обърнаха и видяха горе лейтенант Уокър.
— Какво има, Фил? — попита Кърън. — Май трябваше да попитаме дали ни е позволено да се оттеглим? Или нещо друго? Да излезем на заден ход, може би?
— Имаш час в три следобед. Опитай се да го спазиш!
— Извини ме, ако бъркам нещо, Фил, но не получихме ли току-що едно убийство? Кое е по-добре — да разследвам случая или да се оставя на онази проклета психарка?
— Погрижи се и за двете. И още нещо — престани с тези стойки.
— Значи последно за кои две?
— Ако искаш да си запазиш службата, Ник, иди на срещата с психиатъра. Разбра ли?
— Окей, окей! Ще отида.
— Сега вече съм по-добре — заяви Фил Уокър. — Дано и ти да се почувстваш така.
— Мили боже! — обади се Гюс. — Ти наистина имаш талант, Ник. Ти си същински слънчев лъч.