— Доста неприветливо е тук — каза тя най-сетне.
— Ами аз също не съм приветлив човек — отвърна той рязко.
— Знам. Стаята твърде ясно отразява личността ти. Мислех, че ще се опиташ да я скриеш.
— Не искам да заблуждавам никого — извика Ник от малката кухненска ниша до входната врата. Той се появи под свода с неразпечатана бутилка „Джак Даниелс“ в ръка.
— „Джак Даниелс“ става ли? Трябва да става, защото нямам друго.
— Чудесно.
— Лед?
От камерата на хладилника той извади леден блок и го хвърли в мивката. После изрови от едно чекмедже шило за лед, съвсем като онова, с което бяха видели сметката на Джони Боз.
Катерин го погледна с вдигнати вежди.
— Очаквах те! — вдигна той шилото като трофей. — Направо от универсалния магазин. За долар и шейсет и пет.
Беше предизвикателство и тя го прие. Взе шилото и го претегли с ръка като експерт. Сетне прибави хладно.
— Дай на мен. Харесва ти да гледаш, нали?
Без да изчака отговора му, тя се обърна и започна да разбива леда. Ник се облегна на стената на тясната си кухня, запали цигара, вдишвайки дълбоко, сякаш може да е за последен път.
— Казах ти, че пак ще започнеш да пушиш. — Той усети усмивката й. Ледени парчета летяха на всички страни. — Може ли една и за мен?
Ник сложи между устните й своята цигара, за себе си запали нова.
— Благодаря — прошепна тя. Обърна се отново към леда и заби шилото в него.
Ник извади две чаши от шкафа, сложи ги до нея, после се зае с бутилката.
— Колко плати на Нилсен за документите ми?
Катерин не го погледна.
— Това не беше ли полицая, когото пречука снощи, Стрелецо? — тя сипа по шепа ледени парчета във всяка чаша; взе шишето от ръката му и наля махагоновата течност върху тях.
— Мога ли да те помоля да не ме наричаш Стрелец?
— Как тогава да те наричам? — Тя помисли за миг, после сама си отговори. — Може ли Ники? Така харесва ли ти?
Ник Кърън отмести поглед встрани.
— Жена ми ме наричаше така.
Тя се усмихна знаещо.
— Знам, но ми харесва, Ники. — Произнесе името така, сякаш го изпробва на вкус и приучва езика си към тези звуци. После му подаде чашата. — Наздраве. Моите приятели ме наричат Катерин.
— А как те наричат адвокатите ти?
— Мис Трамел. А по-младите мисис Трамел.
— А Мани Васкес как те наричаше?
— Кучко, най-вече. Но ме обичаше.
За секунда в очите й се мярна следа от болка, но изчезна бързо.
— Нямаш ли кокаин? Обичам кокаин с „Джак Даниелс“.
— Кокаин ли? А кока-кола? В хладилника има пепси.
Катерин Трамел се усмихна и поклати леко глава.
— Обаче не е същото, нали?
— Искаш да кажеш, че не е истинското нещо. — Той се приближи до нея, телата им почти се докоснаха. Можеше да помирише парфюма й, усети дъха й върху лицето си. — Накъде отиваме, а? — попита спокойно. — Какво искаш от мен?
Лицата им сега бяха съвсем близо едно до друго. Тя вдигна поглед с полуотворени устни.
— Кажи: Какво искаш от мен, Катерин?
— Какво, по дяволите, искаш от мен, Катерин? — той се наведе да я целуне, но тя му се изплъзна.
— Виж, донесох ти нещо — каза приветливо, бръкна в чантата си и извади една книга. „Първият път“ от Катерин Улф.
Ник се взря в корицата.
— Благодаря. За какво е?
— За едно момче, което убива своите родители.
— Нима? И как?
— Те имат самолет. Самолетът експлодира. Той прави така, че да изглежда нещастен случай. Заблуждава всички и най-вече полицията, но сам знае. Това е неговата малка тайна.
Ник я изгледа бързо.
— И защо го прави?
— За да види дали ще мине номерът — обясни тя простичко. — Това е игра.
— Кога си я написала?
— Питаш ме дали съм я написала, преди да загинат родителите ми?
— Точно това имам предвид.
Тя разтърси златните си коси и остави чашата.
— Не, написах я години по-късно.
Почти не беше пила. Неговата чаша беше полупразна.
— Тръгваш ли си вече? Толкова бързо?
— Имам работа, Ники — усмихна му се тя. — Нали няма да престанеш да ме следиш само защото си в отпуск?
— В никакъв случай.
— Добре. Щеше да ми липсваш. — Тя тръгна към вратата. — Естествено, не бих искала да имаш неприятности.