— Прав си, каубой. А сега нека огреем и Дивисадеро.
Глава втора
Ако пропътувате открай докрай някой от дългите булеварди на Сан Франциско, проточили се на север и на юг, ще минете през почти всички стъпала на социалната йерархия, през целия спектър от страшната нищета до свръхбогатите. Никъде това не се усеща така драстично както на Дивисадеро. В единия край, откъм морето, бродят скитници, пияници и наркомани. На хълмовете от другата страна живеят милионерите на Сан Франциско.
Номер 2235 пасваше идеално в своето обкръжение, по-скоро дворец, отколкото градска къща, със същия мирис на пари, който притежаваше и домът на покойния Джони Боз.
Никой от двамата полицаи не се учуди, че на вратата ги посрещна прислужница, нямаше да се изненадат и ако ги бе отпратила към задния вход, оня за доставчици и прислуга. Жената беше чикана, нелегална имигрантка по всяка вероятност и явно разпознаваше представителите на закона от пръв поглед. Във всеки случай не изглеждаше много зарадвана.
Те показаха значките си.
— Аз съм детектив Кърън, това е детектив Моран. От полицията на Сан Франциско.
Сега вече по лицето й се изписа страх.
— Полиция — успокои я Моран. — Не сме от „ла мигра“.
Тя продължи да ги гледа подозрително, по все пак се отмести от вратата.
— Добре. Моля, влезте. — Поведе ги към вътрешността на къщата и ги остави в хола.
Холът беше величествено, елегантно помещение с големи сводести прозорци, които гледаха на изток към лазурната синева на залива. Кърън и Моран се огледаха впечатлени. Убийствата обикновено не ги водеха в такива шикозни местенца.
Над камината висеше картина. Гюс Моран я разгледа с физиономия на познавач.
— Колко мило — обади се той. — Боз си имаше Пикасо и тази Трамел си има. Неговият Пикасо, нейният Пикасо…
— Не съм и предполагал, че си чувал за Пикасо, Гюс. И че би могъл да го разпознаеш.
— Нищо работа — усмихна се Моран. — Трябва само да знаеш какво да търсиш. Като например някой едър подпис. Виждаш ли долу в ъгъла? Пикасо. Съвсем четливо. Стопроцентово доказателство!
— Нейният Пикасо е по-голям от неговия Пикасо — констатира Ник.
— Казват, че големината няма значение — обади се зад тях женски глас.
Моран и Кърън се обърнаха. По стълбите слизаше красива блондинка с големи и ясни сини очи. Скулите й биха изпълнили с яростна завист всеки фотомодел. Носеше на голо черна жилетка без ръкави със златна бродерия, стегнати черни джинси и черни каубойски ботуши. Изглеждаше точно като оня тип жени, по които си падат рокзвездите.
— Съжаляваме, че ви безпокоим — започна Кърън, — но бихме искали ви зададем няколко въпроса…
— От нравствената ли сте — попита хладно жената. Дори и да се страхуваше от полицията, тя криеше великолепно този страх.
— Отдел „Убийства“ — каза Ник.
Жената кимна, сякаш е очаквала това.
— Какво искате?
— Кога за последен път видяхте Джони Боз? — попита Гюс.
— Той мъртъв ли е?
— Какво ви кара да мислите така? — Откак, се появи, Гюс не сваляше поглед от лицето й.
— Иначе нямаше да сте тук, нали така?
Едно на нула за сладурчето, помисли си Ник и попита.
— Снощи заедно ли бяхте?
Тя поклати глава.
— Вие всъщност търсите Катерин, а не мен.
— Вие не сте ли…
Ник Карън го прекъсна:
— Коя сте вие?
— Аз съм Рокси.
— И живеете тук? При Катерин Трамел?
— Да. Тук живея. Аз съм нейната… приятелка.
— Хубаво е човек да има приятелки — рече Гюс. — И приятели.
— Къде можем да намерим приятелката ви, Рокси?
Тя продължи да ги гледа, без да бърза с отговора. Детективите почти виждаха как работи мозъкът й, как обмисля следващия си ход, как внимава да не навреди на себе си и на „приятелката си“. Рокси излъчваше нещо анархично. Тя явно не беше от онези, които са готови да дават доброволно информация на полицията. Мълчалива по принцип.
— Ще ни кажете ли — попита Гюс, — или искате да си създадете неприятности.
Рокси се поколеба още миг, после отстъпи.
— Тя е долу на брега. Има къща в Стинсън Бийч.
— Не може ли малко по-точно — настоя Ник.
— Сийдрифт — уточни Рокси. — Сийдрифт 1402.
— Е, не беше толкова трудно, нали! — Двете ченгета тръгнаха да си вървят.