— Рокси е виждала всичко.
Ник се усмихна.
— И аз мислех, че съм виждал всичко.
Усмивката и стана по-мека, малко по-мила.
— Мислиш ли, че беше толкова върховно?
Ник пак се усмихна.
— Както вече съобщих, беше чукането на века.
— Похвали ли се вече на твоите приятели?
— Не, на твоята приятелка Рокси.
— И тя как го прие?
— Не подскочи от радост. Ти какво мислиш за тази нощ?
— Мисля, че беше доста добро начало.
— Само това ли? А с Рокси как е? Тя по-добра ли е?
Катерин се усмихна със знаещата си усмивка.
— Тебе Рокси май много те интересува. Искаш ли да я вземем с нас някой път?
— Била ли е с теб и Джони някой път — върна й го Ник.
— Не. Джони не я харесваше.
Ник се почеса по челото.
— И ето какво му се случи…
Катерин стана и тръгва по пътеката, която водеше надолу към брега покрай ръба на скалистия склон.
— Кажи ми, Ники — викна през рамо. — Страхуваше ли се миналата нощ?
Ник спря на пътеката.
— Нали в това беше тръпката? Това е част от играта, нали?
— Не трябва да играеш тази игра — каза сериозно Катерин и продължи надолу.
Ник я последва.
— Защо не? Играта ми харесва.
— Затънал си до гуша, Ник. Няма да свърши така, както си мислиш.
— Може би наистина съм затънал до гуша. И какво от това? Само така мога да пипна убиеца.
Тя поклати глава.
— Нищо няма да научиш от мен. Не признавам всичките си тайни само заради един оргазъм…
— Или два…
Тя се усмихна.
— Или два. Ти никога няма да научиш от мен нещо, което аз не искам да узнаеш.
Той я хвана за раменете.
— Напротив. И тогава ще те опандизя.
— Не. Ти само ще се влюбиш в мен.
— Аз вече съм влюбен в теб. — Тя опита да се извърне, но той я задържа. — И въпреки това ще те опандизя. Можеш да го напишеш в книгата си.
Глава петнадесета
„Фургонът“ е кънтри бар на Четиринадесета улица и Валенсия, място с добър джубокс и евтина наливна бира, две неща, които го правеха любим пристан за Гюс Моран, когато биваше на каубойска вълна.
Ник Кърън откри партньора си на бара, надвесен над халба студена „Анкър Стийм“, спретнат в сини джинси, каубойска риза и съответната шапка, подобно на останалите гости в бара. За разлика от тях обаче, Гюс седеше сам, втренчен мрачно в чашата си.
Ник се намести на стола до него, взе шапката от главата му и я сложи на своята.
— Знаех си, че ще те открия тук.
— Много си весел тази вечер — извърна се Гюс на стола си. — Къде по дяволите се губиш? Ходих у вас. Нямаше никой.
Гюс говореше високо, твърде високо и някак провлечено. След още една, най-много две халби щеше да бъде напълно пиян.
— Спокойно, каубой. Не си бях у дома. Това е всичко.
— Ходих и миналата нощ.
— Аз и миналата нощ не бях там.
Гюс отпи голяма глътка и се втренчи в партньора си. Изглеждаше така, сякаш се опитва да разреши сложен проблем, ала замъгленият му от алкохола разум отказва да му служи. Най-сетне му просветна. Лицето му се помрачи:
— Ти… си я чукал! Проклет тъп кучи син. Не си бил вкъщи, защото си ходил да чукаш онази проклета кучка! Не мога да повярвам! Ти откачил ли си?
— Успокой се, Гюс. Няма причини да се вълнуваш. Ще се справя сам.
— По дяволите. Ти си един тъп кучи син и аз ей сега ще се разкарам оттук, понеже ти си самото нещастие, а това е заразно. Обаче на мен не ми трябва повече. Стига ми колкото си имам, хиляди благодарности — той слезе от стола си и се заклати към вратата.
— Не се притеснявай, каубой. Следващия път ще си взема гумички.
Винаги е трудно да се предскаже точно кое може да пощури един пиян. По някаква тайнствена причина споменаването на презервативи разгневи Гюс и той не се поколеба да осведоми за това Ник и целия бар. Много високо и звучно той заяви:
— Да ти пикая на презервативите, Кърън.
— Хей, Гюс! — барманът размаха развълнуван една сметка. — Не си ли забравил нещо?
Той нямаше нищо против да види как Гюс си отива, но не беше склонен да се откаже заради това от парите си.
Ник уреди въпроса.
— Колко?
— Седемнадесет — отвърна барманът.
— Чаши или долари?