— На колко години е била, когато го е направила — попита той Джанет Кушман.
— На четиринадесет. Както ви казах, най-голямото престъпление на малолетен в този край. Трябвало е да почака четири години с убийствата, ако е искала да застане пред съда като пълнолетна.
— Но Съливан каза, че тя няма никакви…
— Не е била арестувана. Не е била съдена. Пратили са я в поправителен дом. Нещо като малък „Атаскадеро“ — само за деца.
„Атаскадеро“ беше калифорнийското щатско заведение за душевноболни престъпници.
— Не я открих в картотеката на арестите — обясни Гюс. — Приложих малко креативно мислене. Прегледах делата на щатските здравни служби и я потърсих при настанените в болнични заведения.
— И как ти хрумна това?
— Как ли? Ами то си й личеше, че е халосана, затова се сетих какво да правя, синко. Знаех си, че е регистрирана някъде като халосана. И без това нямах по-добро занимание миналата нощ — добави той многозначително.
— Имала ли е мотив? — попита Ник и в същия момент се ядоса на въпроса си. Макар и убийство, то все пак беше извършено от дете. Не можеше да се говори за мотив.
Гюс се изсмя.
— Мотив? Ами да, направила го е за парите от застраховката.
Джанет Кушман не намери нищо смешно в случая. Тя погледна с укор Гюс.
— Роксана казала, че тя самата не разбира. Само допреди минута си играела спокойно с тях. И в следващия момент им прерязва гърлата с бръснача на баща си… Някакъв неудържим импулс… — сержант Кушман вдигна рамене — … бръсначът просто се случил наблизо…
Гюс и Ник погледнаха изненадани полицайката. Те вече бяха чували тази история, съвсем същата история — от чаровна възрастна дама на име Хейзъл Добкинс, по една случайност също приятелка на Катерин Трамел. Гюс си измърмори нещо тихо. Прозвуча като: „Проклети откачалки!“
— Искате ли копие? — попита Джанет Кушман. — Трябва да спипам шефа, преди да е отишъл да обядва.
— Не — обади се Ник. — Не мисля, че ще ни потрябва.
— Благодаря, сержант — каза Гюс. — Благодаря за помощта. Май е време да си вървим.
Те излязоха от полицейската станция и тръгнаха към колите.
— Представа си нямам какво по дяволите става — рече Ник.
— Не е ли страхотно, синко? На тази млада селянка, на тази Роксана Харди очевидно й писнало от малките и братчета и взела та ги разкарала, и то веднъж завинаги. Съвсем като старата Добкинс. Само дето Рокси не използвала сватбения си подарък. Просто взела бръснача на татко…
— Но защо?
Гюс се облегна на очукания калник на кадилака.
— Има ли значение? Хейзъл, Рокси, тази префинена, богата Катерин Трамел… — той поклати глава и се засмя. — Господи, какво трио! Какво ли си разказват вечер край лагерния огън!
Клатейки тъжно глава, Гюс се вмъкна зад волана на охтичавата си бензиногълтачка.
— Я, кажи, виждал ли си някой неин приятел, който още не е убивал? — Той блъсна вратата. — Ще трябва да признаеш, че не е съвсем в ред тази млада дама. — Огромният мотор изръмжа. — До скоро, Ник.
— Аз вече не съм съвсем сигурен, че го е направила тя — извика Ник през шума на мотора.
Гюс изпръхтя ехидно и му отправи поглед, изпълнен със състрадание.
— За коя от нашите три сърдечни приятелки говориш, момчето ми. Знаем, че старата Хейзъл го е направила, знаем, че младата Рокси също го е направила. А другата… е, другата си има хитра университетска… която ти е размътила мозъка. Както казах, до скоро, скъпи мой. — След което Гюс Моран подкара колата си и се вля в движението по главната улица.
Ник го последва и остана зад раздрънкания кадилак през целия път към Марин. Когато двучленният им конвой наближи Сан Рафаел, Гюс Моран зави и пое по разклонението за Голдън Гейт Бридж и Сан Франциско, нареди се заедно с останалите коли на опашката за моста. Ник понечи да го последва, когато погледът му се спря на една зелена табела: Ричмънд, Олбани, Бъркли.
Той импулсивно зави надясно към Бъркли и кампуса на най-реномирания университет в Калифорния, който бе посещавала Катерин Трамел. Възможно беше, но само възможно да се открие нещо от академичното й минало. Нищо чудно да има и информация за Лиза Оберман, студентката, която някога така измъчила Катерин.