— Губите си времето — обади се тя. — Катерин не го е убила!
— Не съм казвал, че тя го е убила — отвърна Ник. — Но може да има идея кой го е направил… Да не би да сте била вие?
Рокси поклати глава с подигравателна усмивка.
— Не мислите ли, че е време да си вървите? Чака ви дълъг път до Стинсън.
— Да — съгласи се Гюс, — но денят си го бива за пътуване.
И имаше право. Времето беше подходящо за пътуване, а пътят до Стинсън прекосяваше много красива местност. Минаха по Голдън Гейт Бридж, покрай Саусалито, от шосе номер 101 към шосе номер 1, прочутата, изсечена в скалите крайбрежна магистрала, която завиваше остро на север.
Самият Стинсън Бийч нямаше почти никакви забележителности. Няколко супермаркета, няколко бара, няколко магазинчета за художествени занаяти и сувенири за туристите. Населението представляваше странна комбинация от богаташи, построили тук вилите си в стил „малибу“, бивши хипита, отдадени на скъпите си, но твърде хаотични спомени от шестдесетте години, и обикновени работници, родени и израсли тук, останали чужди на другите.
По всичко личеше, че Катерин Трамел спада към богатите, които използват Стинсън като място за разтуха. Къщата се намираше встрани от шосе номер 1, надвиснала главоломно над океана, с прекрасен изглед към брега и Пасифика.
На входната алея бяха паркирани два лотус еспри, два звяра за по триста хиляди долара. Единият семпло черен, другият семпло бял, сякаш не трябваше да привличат ненужно вниманието, макар че едва ли имаше по-екзотични коли.
Гюс ги огледа и изсумтя.
— Ама че образи!
— Какви образи?
— Първо нейният и неговият Пикасо, сега пък нейният и неговият лотус…
— Може би са все нейни…
— Както и да е. Най-сетне да видя някой, който има по-бърза кола от твоята.
— Може да е по-скъпа — каза Ник, — но не е побърза!
Те не говореха за цивилната полицейска кола, а за 5-литровия мустанг на Ник, придобит от разпродажба на конфискувани вещи.
Входната врата беше внушителна, с огромни декоративни прозорци, без завеси. Със или без завеси, уединеността на обитателите на дома беше осигурена заради разположението му далеч от пътя и високо над плажа, ако, разбира се, дяволът не довееше такива като Ник, който в момента надничаше вътре. През открития хол той можа да види дори терасата, издадена високо над брега като висяща градина. Една жена седеше там с гръб към Ник, загледана в океана.
— Виждаш ли нещо? — попита Моран.
— Ела да заобиколим — предложи Ник и тръгна напред.
Съвсем като Рокси, жената на терасата нямаше вид на особено изненадана или пък зарадвана от тяхната поява. Тя изгледа внимателно Ник, после отмести очи. Очевидно беглото й любопитство бе задоволено и гледката на бушуващия прибой я привличаше повече. Сините й очи объркаха Ник. Големи и знаещи, те бяха преминали като рентгенови лъчи по лицето му и той се почувства прозрачен като стъклата на външната врата.
Беше руса и красива като Рокси. Рокси обаче приличаше на фотомодел, а Катерин Трамел притежаваше по-суверенна, по-скоро класическа хубост. Имаше лице, взето сякаш от портретите на 18-и век — гордо лице на благородничка, на аристократка. И все пак нещо се вълнуваше зад хладната патрицианска фасада, мярваше се едва доловима димна чувственост, припламваше тлеещ огън, укротен, но опасен.
— Мис Трамел? Аз съм детектив…
— Знам кой сте — каза тя спокойно, без да се обръща. Гледаше океана, сякаш черпи спокойствието си от неговото вълнение. — Как е умрял?
— Бил е убит — каза Гюс.
— Очевидно! Но как е бил…
Ник я прекъсна рязко.
— С шило за лед.
Тя затвори очи, сякаш си представяше кървавия край на Джони Боз, после се усмихна — странна, жестока, самодоволна усмивка. Гюс потръпна, погледна приятеля си и вдигна вежди: внимание.
Ник не обърна внимание на безмълвното предупреждение на партньора си.
— Отдавна ли сте гаджета?
— Аз не му бях гадже. Само се чуках с него.
Сега имаше вид на малко момиче, което говори неприлични думи, за да шокира възрастните.
— Вие какво, да не сте от професията?
Най-сетне тя обърна лице към него със същата тънка усмивка на пълните устни.
— Не. Аз съм аматьорка.
— И откога правите секс с него?
Тя повдигна леко рамене.
— От година… може би година и половина.