Ник пое право към къщата на Катерин на Дивисадеро и я завари да излиза със слабата, изпита Хейзъл Добкинс. Той насочи колата си към бордюра и спря пред входа.
Катерин не изглеждаше изненадана.
— Хейзъл. Това е Ник. Разказах ти всичко за него, помниш ли?
Хейзъл кимна и се усмихна объркващо.
— А, вие сте Стрелеца, нали? Как сте?
Ник остана с впечатление, че възрастната дама го приема като свой човек, сякаш са свързани с невидима връзка: връзката между онези, които са отнели човешки живот. Оставаше само да го поздрави със заговорническо ръкостискане.
— Благодаря, добре. — Той се обърна към Катерин: — Трябва да говоря с теб за минута.
Катерин посочи на Хейзъл лотуса, паркиран пред къщата.
— Миличка, защо не се разположиш в колата? Ей сега ще дойда.
— Окей. Довиждане, Стрелецо — рече Хейзъл любезно.
Ник изчака да се отдалечи достатъчно и се обърна към Катерин, клатейки глава.
— Ти наистина си падаш по убийци, а? Знаеш ли, че Рокси…
Катерин го прекъсна.
— Естествено, че знаех.
— И това не ти пречеше? Или може би я правеше още по-екзотична в очите ти. По-желана?
— Знаеш много добре, че пиша за необикновени хора.
— Едно е да пишеш — каза той, — но да ги каниш в леглото си е съвсем друго нещо.
— Понякога моето проучване ме сближава с тези необикновени хора. Случва се, нали знаеш.
— Случва се, по дяволите.
— Случи се и с теб.
— Не е същото.
— О, хайде сега… Ти беше очарован от, мен. Аз съм очарована от убийците. Да убиваш не е като да пушиш. С това не може да се престане.
— Какво по дяволите искаш да кажеш?
Тя го целуна по бузата — топла, направо съпружеска целувка.
— Трябва да вървя. Обещах на Хейзъл да я върна у дома преди шест. Тя страшно обича криминалната хроника.
— А, така ли? Може би се надява да види някой познат…
— Не мога да говоря сега с теб — каза Катерин и тръгна към колата.
— В Бъркли не е имало Лиза Оберман по твое време — подхвърли той зад гърба й.
Тя се закова на място.
— Какво си правил? Шпионираш ли ме? Защо?
— Проучване — отвърна Ник.
Катерин се вмъкна зад волана на лотуса и запали. Стъклото се спусна беззвучно.
— Нямаше Оберман, така ли?
— Точно така.
— Е, тогава защо не опиташ с Лиза Хоберман.
Тя включи на скорост, форсира мотора няколко пъти и се засили надолу по улицата.
Телефона вдигна същата жена. Тя го позна, той нея също, но и двамата се направиха, че се чуват за пръв път. Обаче нейният глас бе изпълнен с триумф — той беше допуснал грешка, точно както тя предположи. Оберман, Хоберман — грешка, каквато често се случва, и все лак тя чувстваше възвишено удовлетворение.
— Да, има Хоберман, Лиза, от септември 1979 до май 1983 година.
— Добре… — Ник запуши едното си ухо заради шума на улицата. — Дайте ми всичко, което имате.
— Искате ли оценките?
— Всичко друго, само не тях.
— Мога да ви кажа къде е живяла, кои курсове е посещавала… друго като че ли няма…
Ник действително не изпитваше любопитство към бележките на Лиза Хоберман, не му трябваше и адресът й отпреди десет години. Имаше нещо обаче, което би могло да му свърши работа, един деветцифрен ключ за живота на всеки американец.
— Имате ли номера на социалната й осигуровка? — попита той.
— Да — студентката му продиктува номера и той го записа в бележника, който държеше в задния джоб на панталона си.
— Много съм ви задължен — каза той накрая.
Окачи слушалката, излезе от телефонната кабина и спря за момент, обмисляйки следващата си стъпка. Искаше да научи повече за Лиза Хоберман и знаеше къде може да получи тази информация. Проблемът се състоеше в това, че нямаше достъп до компютрите в полицейското управление. Сигурен беше, че компютърният му кодов номер вече е невалиден, а и да не беше, той не можеше да рискува да остави името си. Всеки, който се включваше в системата, биваше регистриран. Трябваше му съучастник, който може да си държи езика зад зъбите.
Най-близкият до ума кандидат беше Гюс Моран, но въпреки всички ругатни, които Ник изрече в телефона, никой отсреща не вдигна слушалката. Той напусна телефонното си убежище и провери във „Фургона“ и „Макс“, обаче и на двете места не откри Гюс.