Тя много добре знаеше, че го е стреснала и това по някакъв начин явно я забавляваше, също като преди на плажа, когато го изненада в гръб.
— Не трябва никога да стряскаш човек, който е въоръжен. Ето така се случват нещастните случаи.
— Но аз знам, че не си въоръжен — напомни му тя. — Нали предаде пистолета си, когато… излезе в отпуск…
Тя имаше право естествено. Ник полипа мястото под лявата си мишница, където обикновено висеше пистолетът му. Да носи оръжие му беше станала втора природа. Почувства се някак гол.
— Просто реших да те изненадам — каза тя с оживен, почти весел глас. После забеляза, че нещо го безпокои, нещо по-сериозно от току-що инсценираната изненада.
— Какво се е случило, Ник?
— Намерих Лиза Хоберман.
— Наистина ли? Как е тя?
— Това просто така ли те интересува, съвсем между другото?
Тя се втренчи изумена в него.
— Няма ли да ми кажеш какво правя тя? Мислех; че престанахме с игрите.
Ник отключи вратата на апартамента си, но не влезе, а спря на входа, сякаш искаше да го препречи.
— И аз. И аз мислех, че игрите са останали в миналото.
— Така е — настоя тя.
— Тогава защо историята, която чух, е малко по-различна от твоята? Тя ми каза, че е било обратното — че ти си била вманиачена по нея. Че ти дори си подражавала фризурата й.
Катерин се усмихна уморено.
— И ти й повярва? Твоята наивност ме удивява, Ник, наистина. Аз бях жертвата. Аз бях тази, която трябваше да се обърне към полицията и да се оплаче.
— Нима си направила и това! — той продължаваше да не й вярва.
— Точно така. Ти все още мислиш, че убивам хора, нали? — Ник не мислеше, че тя убива хора. Той не искаше да вярва, че тя е способна на това.
— Не — каза той спокойно.
— Лъжец — извика тя, завъртя се на токчетата си и заслиза по тъмната стълба със самочувствието и стила на манекен за висша мода.
Глава деветнадесета
Освобождаването от служба си има и своите предимства, размишляваше Ник, докато чакаше с колата си на Бей Бридж, между другото и заради това, че на главата ти не са струпани цял куп престъпления. Обикновено той и Гюс работеха над пет-шест убийства едновременно, стараейки се да запазят в главата си всички детайли. Сега, в психо-отпуск, Ник можеше да се посвети изцяло на един-единствен случай, и то на оня, който го интересуваше най-много. Трябваше да разгадае объркания живот на Катерин Трамел. Вече не ставаше въпрос дори за Джони Боз. Сега Ник искаше да разгадае нея, да отдели лъжите от истината, фактите от фикцията.
И ето тази сутрин той отново измина пътя до Бъркли, паркира в Банкрофт и тръгна към кампуса. Пред внушителната сграда на Дой Мемориъл Лайбръри налетя на едно местно ченге, което му обясни, че университетската служба за сигурност се помещава долу, в Колтън Хол.
Дежурният там беше мъж на средна възраст, бивш полицай, който би прекарал по-голямата част от сутринта, отегчавайки Ник с истории от времето си в полицията на Олбани, ако той не му бе обърнал внимание на спешността на своята мисия. Обърна се към него като към съучастник.
— Трябва да се върна във Фриско с досието, иначе лейтенантът ще ме изрита. Нали знаете как е.
Възрастният човек се усмихна.
— И още как. По мое време имаше и по-лоши ритници, така да знаеш.
После го поведе към помещението с архива на полицейската служба. От пода до тавана там се трупаха папки със случаите от по-новата история на Калифорнийския университет. Между рапортите за откраднати пликчета и пиянства с бира, се намираха и документите за по-сериозните произшествия.
— Откъде казахте, че сте?
— Отдел „Убийства“.
— Момчетата от „Убийства“, които съм срещал, бяха все лудя глави. И вие ли сте такъв?
— Не — каза Ник.
— Приятно ми е да го чуя — мъжът спря и изтегли от рафта пожълтяла папка. — Ето това е. — Той погледна вътре. — Тъй да се каже…
— Как така „тъй да се каже“?
— Тук е имало рапорт за Лиза Хоберман от януари 1980 г. Но не е вътре. Няма го…
— Няма ли го? Това тук какво е? Обществена библиотека? — попита остро Ник.
Ченгето го изгледа подозрително, досещайки се, че може би все пак си има работа с някоя от онези луди глави.
— По-спокойно, мой човек.
— Кой го е взел?
— Един от вашите. Някакъв Нилсен.