— Вече съм ги виждал — каза Ник.
— Но може и да не ги видиш повече. Книгата ми е почти готова. А детективът почти мъртъв.
— Наистина ли? Има ли време за последна цигара?
Тя го привлече към себе си и каза с пресипнал глас:
— След това.
Те се любиха припряно и жадно на пода в дневната. Дивото желание, което изпитваха един към друг, струеше през телата им, горещо и бързо като течен метал.
Когато свършиха, той затърси цигара в панталона си, намери най-сетне една в смачканата кутия, запали и пое дълбоко дима, после я подаде на Катерин.
Имам да правя някои проучвания утре.
— Искаш ли да ти помогна?
Той си взе цигарата.
— Не, благодаря.
— И какво ще проучваш?
— Нов край за твоята книга.
Катерин се усмихна.
— Наистина ли? И. какво е новото?
— Новото е, че детективът не умира. Той и сбърканото момиче…
— И какво се случва с тях?
— Нещо като хепиенд.
— Мразя хепиенда!
— Така си и мислех. Но чуй го все пак.
Тя взе цигарата от устните му и я сложи между своите.
— Добре, слушам те.
— Той и сбърканото момиче… те се чукат като зайци, плодят се като мишки и си живеят щастливи и доволни.
Катерин размисли за момент.
— Не става — каза накрая.
— Защо не?
— Защото някой трябва да умре!
— Защо?
— Защото винаги умира някой! — каза тя.
Глава двадесета
Салинас е пуст малък град недалеч от импозантния бряг на Монтерей и все пак напълно различен от кокетните крайбрежни градчета. Основен поминък на Салинас е огромният пояс от зеленчукови ферми и съответната хранителна индустрия. На всеки уличен ъгъл могат да се намерят сезонни работници, търсещи работа във фермите, а въздухът е пропит от миризмите на голямата фабрика за подправки Маккормик в източния край на града.
Салинас беше единственото място, за което се сети Ник, събирайки информация за Бет Гарнър. Тя беше казала, че е била омъжена тук и мъжът й е работил в клиниката в Салинас. Навярно бившият й мъж знаеше нещо и ако това беше така, Ник искаше да го изкопчи от него.
Обществената поликлиника обслужваше тълпите от сезонни работници и бе разположена в края на града, близо до поляната и железопътната линия.
Приемната беше пълна с пациенти, които чакаха реда си, но Ник не бе в настроение да се присъедини към тях. Отиде право в офиса на сестрите, където завари две жени, заети с болничната документация.
— Добър ден — обърна се той към едната. — Търся доктор Гарнър. Бихте ли ми казали къде мога да го намеря?
— Нямаме тук доктор Гарнър, сър.
— Така ли?
— Всъщност имахме. Преди време, когато започвах тук. Доктор Джоузеф Гарнър.
— Това трябва да е той — рече Ник.
— За съжаление той отдавна вече не е между нас.
— Знаете ли къде отиде?
— Не, вие не ме разбрахте. Той вече не е между нас. Той почина.
— Почина ли? Как така?
Сестрата се поколеба за момент.
— Застреляха го. Това е всичко, което знам.
Пред полицейската станция Ник откри един заместник-шериф, зает с миенето на бял шевролет блейзър. Не беше полицейска кола, заместник-шерифът разполагаше с достатъчно време да измие собствената си кола и да си приказва с ченгето от големия град. Човекът знаеше всичко за смъртта на доктор Джоузеф Гарнър.
Той насочи силната водна струя към страничното стъкло.
— Доктор Гарнър ли? О, това беше много откачена история. Нашият град е много спокоен. Най-много някое скарване между сезонни работници. Нали знаете, когато създават неприятности, просто ги отпращат.
Водата забарабани по вратата на шевролета.
— А Гарнър? Какво се случи с него?
— Както казах, много странна история. Връщал се пеша у дома след работа… Той и жена му живееха на няколко преки от клиниката. Някой просто минал с колата си край него и го застрелял.
— Просто минал край него? — смая се Ник. — Това Тук да не е Оукланд?
— Именно. Нали ви казах, че беше много странна история.
— Какво оръжие?
— 38 калибър. Така и не го открихме.