Той насочи маркуча към колелата, водата забръска мръсотията по тасовете.
— Имаше ли заподозрени?
— Не. Нито заподозрени, нито мотив. Неразрешен случай.
— Жена му беше ли заподозряна?
Шерифът спря водата и изгледа удивен Ник.
— Тук веднъж идва едно друго момче от Фриско, преди около година. Той ми зададе същия въпрос. Какво става всъщност?
— Рутинна проверка — отвърна Ник, което на езика на полицаите означава „не е твоя работа“.
— Да, и той така каза, рутинна проверка. Ето че вече ставате две момчета, които говорят за проверка.
— Помните ли името му?
Шерифът се замисли за момент, после поклати глава.
— Не.
— Ако ви го кажа, ще го познаете ли?
— Знам ли — той, отново пусна водата и насочи струята към задните колела.
— Нилсен?
— Хм, май че точно така беше.
— Беше ли заподозряна жена му?
Ченгето поклати глава.
— Не. Имаше приказки. Но мисля, че не се узна нищо с положителност.
— Какви приказки?
— Приятелка.
— Той е имал приятелка?
— Не той. Тя. Но както казах, не се узна нищо.
Той спря водата и започна да навива маркуча. Шевролетът блестеше от водните капчици.
— Благодаря — рече Ник.
— Надявам се, че ви помогнах.
— Помогнахте ми — кимна Ник. — И то как.
Странен шум нарушаваше тишината в къщата на Катерин в Стинсън Бийч. Шум, също толкова равномерен и ритмичен като прибоя. Идваше от лазерния принтер на текстообработващата система, който сипеше страниците на книгата й.
Уредът работеше толкова тихо, че Ник го чу едва когато влезе вътре. От Катерин нямаше и следа, но някой бе извадил първата купчина напечатани страници от кутията. Ник вдигна горния лист. Беше титулната страница. „Стрелецът“ от Катерин Улф.
— Харесва ли ти заглавието?
На вратата стоеше Катерин.
— Много… увлекателно…
— Готова е. Книгата е готова.
Ник прелисти страниците.
— И как свършва?
— Нали ти казах. Тя го убива. — Катерин загаси цигарата си. — Сбогом, Ник.
— Сбогом ли?
— Завърших книгата. — Думите й не произведоха никакъв ефект върху Ник. Беше застинал насреща й. — Не ме ли чу?
Ник не даде никакъв знак, че е чул. Взираше се в Катерин. Търсеше по лицето и някакъв сигнал.
— Твоят герой е мъртъв, Ник. Това означава сбогом. — Тя тръгна към терасата. — Какво искаш, Ник, цветя ли? Ще ти изпратя един екземпляр с автограф. Така добре ли е?
— Това какво е? Някаква тъпа шега, може би? — На устните му се появи предпазлива усмивка. — Пак ли игри?
— Игрите приключиха. Ти беше прав. Това беше чукането на века, Стрелецо.
— За какво по дяволите говориш?
От вътрешността на къщата някой извика:
— Катерин?
Беше старчески глас, глас на възрастна жена.
— Идвам, Хейзъл — отвърна Катерин. — Довиждане, Ник.
— Но…
— Говоря сериозно.
В гласа й имаше нещо, което му подсказа, че този път не играе.
Ник пристигна на кея преди Гюс. Остана в колата и запуши. Гюс спря кадилака си до мустанга и натисна клаксона. Пресегна се, отвори вратата отдясно и викна:
— Качвай се.
Ник се намести до партньора си и от пръв поглед позна, че е открил нещо. Гюс направо сияеше от вълнение.
— Имам нещо, което ще те заинтригува, синко. Открих някой хора от студентската тайфа на Трамел. Намерих годишния им албум, сдружението на бившите студенти много ми помогна. Страшно са услужливи тези хора в Бъркли.
— Страхотно! — измърмори Ник. — Хайде, Гюс, казвай какво има.
— Не напирай, синко. Значи, още не се е разнесъл слухът и ето че тази сутрин ми се обажда съквартирантката на Катерин от първата година.
— Тя ли ти се обади?
— Точно така. Казва се Мери Бет Ламбърт. Погледнах в албума, наистина беше там. Твърди, че знае всичко за Катерин Трамел и Лиза Хоберман. Нали ти казвах, че прелестната ти приятелка от край време е плашела хората. Толкова години са минали, а тази Мери Бет Ламбърт не смее да говори за Катерин по телефона. Настоява това да стане на четири очи… кой знае кой съм бил… Тя е отсреща в Оукланд. Ще се видя с нея след работа в офиса й в Пил Хил, Каза, че така ще е най-добре, след работа, когато другите са се омели. Точно така каза — омели. Какво ще кажеш за едно пътуване до Оукланд, момчето ми?