— Всичко това са идиотщини — мърмореше Кърън — Аз го знам. Ти го знаеш. Вие направо ме малтретирате.
Бет Гарнър се усмихна с разбиране. Както всеки полицай, Ник гледаше да се окопае зад някой юридически термин, за да се дистанцира от онова, което не обича и от което дори се бои.
— Защо просто не седнеш? Нека поговорим. От това не боли.
Кърън седна, скръсти ръце, но не се предаде:
— Абсолютни идиотщини!
— Да… възможно е, но колкото по-бързо го отметнем, толкова по-скоро ще се отървеш от всичко това. Знаеш много добре, че не аз командвам тук.
— Този, който командва, също е идиот — продължи Кърън.
— Не непременно.
— Това пък какво значи.
— Все едно дали го съзнаваш, или не, но ти си преживял някаква травма след… след оня инцидент.
— Велики боже! Оня инцидент! Защо просто не кажеш както си е? Убийството! Смъртта! Горките туристи, които случайно попаднаха под обстрела на един автоматичен 9-милиметров пистолет, който случайно се намираше в ръката на един детектив от полицейското управление в Сан Франциско. И ти ми говориш за някаква травма? Остави моята травма на мира, какво ще кажеш за травмата да те пречука ченге? Ето това аз наричам травма.
— Чувстваш ли се виновен?
— По дяволите, Бет, кой не би се чувствал?
— Това е много здрава реакция.
— О, не…
Бет Гарнър отбеляза нещо в досието на Ник, отворено на писалището пред нея. Пишеше с красиви малки букви.
— А иначе как вървят нещата, Ник? Как живееш? Имаш ли смущения в съня, или нещо такова?
— Всичко е наред. Нали ти казах… толкова добре, колкото…
— Колкото?
— Колкото може да бъде, когато имаш професия като моята и шефовете непрекъснато те преследват, сякаш си напълно побъркан.
— Знаеш, че не те мисля за такъв. Не ми ли вярваш?
— Вярвам ти — каза Кърън спокойно. И беше истина. Не заради бялата престилка и дипломата, а понеже за него тя беше преди всичко приятелка.
— Какво става с личния ти живот, Ник? Има ли нещо, което да споделиш? Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?
— Личния ми живот ли… А, искаш да кажеш сексуалния ми живот! Сексуалният ми живот си го бива… — тук Ник направи пауза и се усмихна. Наистина нямаше причини да я лъже. — Сексуалният ми живот е пълна мизерия, откак престанах да се виждам с теб — освен по служба. — Той вдигна ръката си с длан към нея. — Виждаш ли, вече имам мазоли.
— Държиш се като дете, Ник.
— Е, може би наистина. Извинявай, Бет.
— А пиенето? Престана ли с алкохола?
— От три месеца — заяви той. За човек с тежка пристрастеност към „Джак Даниелс“ действително беше постижение да остане сух три месеца.
— Наркотици?
— Не.
— Кокаин?
— Никакъв кокаин! — заяви той решително. — Бет, аз се претрепвам от работа. Нямам време за такива неща. Дори не пуша вече.
Тя се усмихна. Когато един не човек, а котел под налягаме с професия като котел под налягане не пуши, това вече означава изключителен самоконтрол.
— И как е?
— Гадост — отвърна кратко Ник. Беше тук цели петнадесет минути и ставаше все по-раздразнителен. Искаше да се махне, обратно на улицата, да открие кой е накълцал Джони Боз. Работата го стимулираше като наркотик.
— Е, Бет, би ли информирала Вътрешния отдел, че съм редовен, ни повече, ни по-малко от всяко шибано стандартно ченге… И би ли ме пуснала да си вървя.
Бет Гарнър не бързаше да отговори. Да прекрати сеансите с него означаваше да не го вижда вече, но професионално погледнато, тя не можеше да настоява за тяхното продължаване. Ник изглеждаше като всеки нормален полицейски детектив, ако наистина има такова нещо „нормален“ детектив от отдел „Убийства“.
— Ще направя доклада си за Вътрешния отдел.
— И какво?
— Ще ги информирам, че си едно напълно нормално шибано стандартно ченге. Как ти звучи?
Кърън се усмихна широко.
— Благодаря ти, Бет.
И тръгна да си върни.
— Ти още ми липсваш, Ник — рече Бет Гарнър. Каза го тихо, достатъчно тихо и той можа да се престори, че не е чул.