— Окей. Човекът, с когото бихте желали да говорите, е лейтенант Абъл Стенър. Искате ли да узнаете какво ще ви каже? Ще ви каже, че съм напълно упълномощена и си върша работата. После вероятно ще се появи да разбере защо съм идвала тук. Той също ще ви каже, че или ще говорите с мен сега, или ще се върна с призовка и ще разговаряте с моя шеф. Името му е Мартин Вейл.
Беренщайн сякаш се смали, когато чу името. Огънят изчезна от очите му, а устата му се отпусна. Той несъзнателно приглади косата си отзад. Погледна отново към картичката на Наоми. — Мога ли да знам какво означава това? — попита той. — Моите хора ми определят десетки срещи. Кои са Линда и епископът? Линда чия? И кой е този човек, епископът?
Наоми запали една цигара, облегна се назад и каза:
— Защо не улесним нещата и преминем направо на главното. Ние разследваме убийството на епископ Рашмън.
— Това няма нищо общо с мен.
— Това има общо с Линда.
— Линда чия? Не знам за кого говорите.
— Линда е вероятният вещ свидетел. Тя е живяла в Дома на Спасението допреди няколко седмици, така че не знаем фамилното й име. Вие знаете отговора, сигурна съм.
— Повтарям, не познавам никаква Линда.
— Епископът й е уредил среща тук на девети март. Пише го в неговия дневник, докторе.
— Както ви казах преди…
— Доктор Беренщайн, ако епископът се е обадил тук заради Линда, каквато и да е фамилията й, той не е говорил с този сфинкс на рецепцията или някой друг. Епископ Рашмън е говорил с вас.
— Не си спомням…
Наоми вдигна ръка и го накара да замълчи.
— Ето какво искам да ми кажете. Как е фамилно име на Линда — сигурна съм, че го има в регистрите ви — откъде е; кога я видяхте за последен път, къде е тя сега и защо епископът я е пратил при вас. Това е всичко. Пет отговора и си тръгвам.
— Вие сте полудяла, мис Чанс. Дори ако е била пациентка, картотеката й е поверителна…
— Или ще взема призовка и ще говорите с мистър Вейл, вероятно в съда. Кое е по-удобно за вас?
Беренщайн беше мъж, който умееше да преценява ситуациите. Помисли минута-две, после отключи едно дълбоко чекмедже с картотеки в бюрото си. Той премина с пръст по папките, накрая извади една и я сложи на бюрото.
— Трябва да видя един пациент. Скоро ще се върна. Вярвам, че ще сте си тръгнали дотогава — той излезе от стаята. Наоми отвори папката, извади картотеката и започна да чете. После започна да си взима бележки.
Тя предвари Вейл в офиса с десет минути, развълнувана от новините си.
— Как мина обядът? — попита тя, когато той влезе.
— Отначало мислех, че е разузнаване. Но мисля, че е нещо повече от това.
— Защо?
— Шонеси ми каза да оставя на мира епископа. Не, всъщност той ме помоли да не се занимавам с епископа.
— Мислиш, че знае за момчетата от олтара?
— О, не. Той е нервен, но не чак толкова. Ако Рой Шонеси знаеше за момчетата от олтара, щеше да е в сърдечна криза. Щеше да е в интензивното отделение с около осемдесет и шест различни машини, включени към него. Но се тревожи за нещо. — — — Какво, по дяволите, знаем за епископа, Наоми?
— Доста повече, отколкото трябва.
— Искам да кажа освен това с момчетата от олтара?
— Какво искаш да знаеш?
— Е, Шонеси е много изплашен за благотворителните фондове. Колко пари предполагаш, че добрият епископ събира годишно? Не смяташ, че има някакъв проблем там, нали?
— Не — каза Наоми, очите й премигнаха закачливо. — Но мисля, че имаме списък на съвета на попечители те и получателите на фонда. Добро място, откъдето да започнем.
— Защо не направим това, просто ей така.
— Да. Защо просто не извадим цялата папка?
— Донеси я цялата. Какво правят тези книги на бюрото ми?
— Мартин, ти местиш тези книги от едно място на друго, откакто Томи ти ги донесе преди няколко седмици. Това са книгите, които е намерил в квартирата на Аарон в пещерите.
— Ох. И какво трябва да нравя с тях?
— Не знам. Защо не попиташ него?
Вейл прехвърли смачканите евтини романи. Имаше и една книга с твърди корици. Той я отвори. На етикетче на първата страница пишеше: „Собственост на градската библиотека, централен клон.“
— Знаеш ли? — каза Вейл, като я пусна на бюрото. — Една от тези книги е просрочена от библиотеката.
— Басирам се, че Аарон се тревожи до смърт за това — каза Наоми от другата стая.
Тя реши да почака с новините, докато Гудмън и съдията дойдат за обичайната следобедна среща. Те пристигнаха заедно. Гудмън си взе една чаша кафе и се отпусна на един диван. Съдията почака, докато Наоми му донесе кафето, едно уважение към възрастта и ранга му.
— Нямам нерви вече да обикалям — каза Гудмън унило. — Нито следа от Линда, Били Джордан и Питър.