Гудмън се качи на третия етаж. На една табела на края на стълбището пишеше: БОЛНИЦА, ЧАСОВЕ ЗА ПОСЕЩЕНИЕ 1 — 4 СЛЕДОБЕД. Той тръгна по дълъг мрачен коридор, който вървеше по дължината на сградата. Две светлини на тавана осветяваха неприветливия коридор. Не се чуваше никакъв звук. Гудмън мина надолу покрай празните стаи и спря пред една. В тази стая завивките бяха сгънати на купчинка, спретнато, в долния край на леглото. Той запали светлината и влезе.
— Няма я — каза един глас зад него. Сепнат, той се обърна и застана лице в лице с забулената фигура на една монахиня. Тя пристъпи по-близо до него и светлината от спалнята падна върху младото й лице. Дяволитостта, която Вейл бе видял на лицето й, беше изчезнала, заменена от тъга и подозрителност. — Аз съм сестра Мери Алис. Какво правите тук?
— Къде е отишла?
— Нямам представа — каза тя.
— Сестро, наистина не искам да оспорвам твърдението ви…
— Казах, че не знам къде е — студено каза тя. — Сега кой си ти и какво искаш?
— Името ми е Том Гудмън. Аз съм следователят на Мартин Вейл.
— Кого търсиш?
— Кой го няма?
Тя въздъхна и раменете й се отпуснаха.
— Тя е едно малко уплашено момиченце, мистър Гудмън. Защо не я оставите на мира?
— Тя е вещ свидетел по дело за убийство, сестро. Тя може да спаси живота на Аарон Стемплър.
— Тя не знае нищо за това.
— Откъде знаете.
— Говорихме доста за Аарон.
— Колко дълго беше тук в болницата?
— Не си спомням точно. Около три седмици.
— Значи тя е била тук през нощта, когато епископът е бил убит?
— Да. Не можеше да остане дълго в това ужасно място с Аарон. Бедното дете е болно.
— Тя е бременна, сестро.
Монахинята изглеждаше шокирана.
— Откъде разбрахте това? Дори Аарон не знае.
— Знаете ли, че не се е обаждала у дома си от две години? Родителите й мислят, че е мъртва.
— Дори не знам фамилното й име, сър.
— Моля, наричайте ме Том — каза Гудмън. — Знаете ли, че е имала определен час за аборт миналата седмица в клиниката на Беренщайн?
Тя погледна към пода.
— Да — каза тя с едва доловим глас.
— И вие одобрявате това?
— Не беше мое решение.
— Чие е решението?
— На епископа. Тя е била изнасилена тук в Дома…
— Няма да мине, сестро — прекъсна я Том. — Той може да ти е казал така, но няма да стане. Тя е спала с Аарон, преди да се преместят оттук. Дори да е била изнасилена, в което се съмнявам, изгледите са, че това дете е на Аарон.
— Както казах, решението беше на епископа.
— Защо не се е явила в клиниката?
— Мисля, че беше уплашена до смърт. И имаше някакви морални възражения.
— Беше ли тя католичка.
— Да. Покръстена.
— Кога я видяхте за последен път?
— Замина по някое време в петък.
— И не сте говорили с нея оттогава?
— Не. Мистър Гудмън, тя не може да ви каже нищо. Казах ви, говорили сме за това. Моля, оставете я на мира. Не е ли животът й достатъчно злочест? Трябва ли да добавите още една трагедия към нашата тъга?
— Опитваме се да спасим живота на Аарон, сестро.
— На каква цена?
— Колко струва един живот? — Тя не отговори, така че той продължи: — Казвала ли ви е за момчетата от олтара?
— Какво за тях?
Беше очевидно от реакцията й, че тя не знае нищо за частния клуб на епископа.
— Че вероятно всички са били при епископа по-рано същата вечер? — отговори той, сменяйки темата.
— Е, и?
— Значи, че някой от тях може да го е направил. Може би тя ще хвърли светлина върху това.
— Глупаво е. Дори тя мисли, че Аарон е убил епископ Рашмън. Но казва, че няма представа защо.
— Може ли да й предадете да ми се обади?
Монахинята поклати глава.
— Казах ви, мистър Гудмън, нямам представа къде е и не очаквам да се обади.
Моли Ерингтън се беше навела напред, докато управляваше колата под наем, блъскана от дъжда, по старомодния двулентов път. Колите, идващи насреща, пръскаха предното й стъкло, когато минаваше през локвите; камионът отпред пръскаше странично вода върху нея със задните гуми. Чистачките напразно се бореха с мощното нападение. Тя присви очи, когато премина покрай един знак, на който пишеше „ИЙСТЪН, З МИЛИ“. Погледна часовника си. Беше малко след осем.
Само още трийсет и три мили оставаха. С малко късмет щеше да бъде в къщата на Мартин преди десет.
Сърцето й биеше така силно, че го чувстваше в гърлото си, една комбинация от откритието, което направи този следобед, и стреса, причинен от лошите пътни условия. Но трябваше да се върне. Тази новина беше прекалено важна, за да изчака или да я съобщи по телефона.