— Виж, обадих се на сестра Мери Алис и тя каза, че трябва да говоря с вас. Казах ви, не знам защо Аарон би направил такова нещо. Не знам нищо за това, което се е случило.
— Често ли избухваше?
— Аарон? Той никога не избухваше. Приемаше нещата каквито са.
— Мислиш, че е убил Рашмън, но не знаеш защо, така ли?
— Да. — Тя се поколеба за момент, преди да добави:
— Ти си говорил с майка ми и втория ми баща, нали?
— Не съм. Един човек, който работи за мен, говори с тях.
— Тях не ги е грижа.
— Обратното. Търсили са те цяла година. Отказали се, понеже помислили, че си мъртва.
— Аз искам те да мислят така. Аз никога… изобщо няма да се върна там.
— Ще ми кажеш ли защо?
— Вторият ми баща ме пребиваше от бой.
— Защо?
— Навлякох си неприятности в училището.
— Какво си направила.
— Пуших марихуана.
— Когато си била тринайсетгодишна?
Тя кимна.
— Започнах, когато бях на единайсет. Аз дори халюцинирах няколко пъти, но не изпитах удоволствие, много е страшно. Хванаха ме и Евърет, вторият ми баща, той ме удари. Силно. Веднъж ми почерни окото, а друг път разклати един от задните ми зъби. Беше като бащата на Аарон с колана. Знаеш ли какво правеше Евърет? Всяка сутрин, преди да ида на училище, той ме нашляпваше. После казваше: „Вземеш ли пак наркотик, ще те довърша.“ И майка ми правеше като майката на Аарон — не се вълнуваше ни най-малко, просто излизаше от стаята. Може би затова се усещах добре с Аарон, той разбираше нещата.
Устните й затрепераха.
— Всеки ден Евърет… правеше това. После сутринта на тринайсетия ми рожден ден…
Тя спря за момент. Сълзи потекоха по бузите й.
— …той каза на рождения ми ден, че… няма да ме бие повече… и аз заплаках, толкова бях щастлива, и после, точно когато излизах през вратата, той ме сграбчи, обърна ме и…
Сълзите й потекоха още по-силно. Вейл я прегърна. Ръцете й висяха безжизнено отстрани. Тя говореше през сълзи.
— …и каза „Добре, само… още веднъж“ и ме удари така силно… замахна силно… и ме повали в стаята и после просто се качи на горния етаж, смеейки се, а от устната ми течеше кръв… така болеше… все още си спомням как силно болеше…
Тя заплака горчиво. Раменете й се тресяха.
— Всичко е наред — каза Вейл. — Поплачи си, имаш право. Слушай, сега си се излекувала, Линда. Това е нещо, с което можеш да се гордееш. Няма причина да те бие повече.
Тя се отдръпна от него, ръцете й все още висяха свободно отстрани, беше забравила колата си.
— Не, сега е по-лошо. Аз съм бременна, мистър Вейл. Сестрата ми каза, че знаете. Знаете ли какво ще направи? Не е трудно да се отгатне.
— Мислиш ли, че Аарон е бащата?
— Най-вероятно е той. — Тя довърши колата си и сложи бутилката на тезгяха. — Благодаря — каза тя.
— Искаш ли още една?
— Трябва да си тръгвам.
— Линда, защо дойде тук?
— Защото не мога да помогна на Аарон и искам да престанете да ме търсите.
— Вероятно можеш да му помогнеш.
— Как?
— Необходимо ни е да свидетелстваш?
— За какво?
— За момчетата от олтара.
Тя се паникьоса. Отдръпна се ужасена. Очите й заиграха като на животно, хванато натясно. Тя се завъртя и хукна към вратата. Вейл я хвана за ръката и я обърна към себе си.
— Послушай ме… — започна той.
— Няма да направя това! — Тя изплю думите. — Никога няма да призная това! — После очите й се присвиха. — Ще излъжа. Ще им кажа, че не е вярно.
— Линда, това може да помогне на съдебните заседатели да разберат какво е станало. Какво ви е напра вил епископът.
— Искаш да направя това? Хората ще ме намразят… ще ни мразят всичките. Как може да помогне това на Аарон?
— Това обяснява защо Аарон го е направил. Ужасните неща, които епископът е правил с всички вас…
— Не разбираш ли? — извика тя, като го прекъсна. — Той не ни е карал да направим нищо! След известно време ни правеше удоволствие. На нас ни харесваше!
Тя се обърна и изчезна в дъждовната нощ. Телефонът иззвъня.
— Ох, я престани — рязко каза Вейл и реши да остави автоматичната секретарка да отговори. Върна се на бюрото си и запали цигара. Машината превключи и един груб, сериозен глас каза:
— Мистър Вейл, тук е моторизираният полицай Джон Лелънд от щатския патрул. Ако познавате д-р Моли Ерингтън, моля да се обадите на…
Вейл грабна телефона.
— Да! — Той почти извика в слушалката. — Тук е Мартин Вейл.
Около трийсет минути му трябваха да вземе Наоми Чанс и да излезе на пътя за Ийстън и по-малко от час, за да се добере до малката болница, която се намираше на една пресечка от главната улица. Отделението за бърза помощ се състоеше от една-единствена операционна стая и помещение за възстановяване. Когато влязоха, един доктор в бяла престилка и картонени обувки излезе от операционната стая, носейки една папка.