— Никога няма смелостта да направи нещо. О, той много иска да го направи, но накрая аз съм този, който върши мръсната работа, докато той бяга и се крие.
— Крие?
— Стои в ъгъла с лице към стената. Не иска да гледа. Прави се на по-голям светец от папата — каза той злобно. Очите му се присвиха. — Но той е този, който трябва да се измъкне. Той е този, който изпитва цялото удоволствие. Така че той също е и този, когото гони полицията. Обвиняваш ли ме за това?
— Не, не те обвинявам.
— Давай, поласкай ме — самодоволно се усмихна той. — Харесва ми.
— Къде е Аарон сега?
— Ах, крие се — каза той, като махна с отвращение.
— Ами ако поиска да се появи отново?
— Ще трябва да се бори за това — каза той и устните му се отдръпнаха назад в презрение. — Онази нощ с епископа и всичко това? Изчаках, докато отидем в кухнята, преди да го пусна да се появи…
Смях.
— Ще ти кажа, той не знаеше какво, по дяволите, да прави. Стои там, покрит с кръв… по ръцете…
Той загърчи пръсти пред очите си.
— …лицето…
Спря, вдигна ръка пред лицето си и я загледа, сякаш като Макбет действително виждаше това брутално острие и дръжката в ръката си.
— …ножът в ръката му… обувките до вратата. — Той се наведе напред и тихо прошепна: — Прошепнах в ухо то му „Излизай, излизай, където и да си…“
Смях.
— Глупости. Той се появява и си умира от страх, слага си обувките и побягва. После знаеш, ченгетата отварят изповедалнята и той им казва, че не го е направил! За Бога, та той дори не знаеше за какво говори.
Той скочи и започна да обикаля стаята от едната страна до другата. Но изобщо не сваляше очи от Моли.
— Той вика: „Не съм го направил!“ и дори не знае какво е това, което не е направил. Разбирате ли какво искам да кажа, докторе? Монахиня с една миля покривало, ето това е нашият глупав малък Аарон.
— Тогава ти си планирал убийството на епископа?
— Кой казва, че аз съм убил епископа?
— Тогава кой?
— Никой.
— Никой?
— Никой не го е убил. Той беше екзекутиран.
— Екзекутиран?
— Не разбираш ли? Той свали маската.
— Маската?
— Износи я. — Устните му се извиха в полусмях, полусарказъм, очите му се присвиха, гласът му стана по-заплашителен. — Нека ти кажа нещо, сестро, знам всичко, което той знае. Винаги съм го знаел. Имам по-добра памет от неговата. Сани не може да запомни и копче без мен.
— Кой свали маската?
— Негово проклето преосвещенство, кой друг? — изръмжа той. — Няма да повярваш, ако ти кажа. — Въздъхна и погледна в тавана. — Прекалено много говоря.
— Не, не говориш много. Разкажи ми за епископа?
— Хайде, това е историята на Сани. Сани казва — издигна гласа си във фалцет: — „Той е дявол, той е лош. Той трябва да бъде изкоренен.“ Ето начина, по който говори. Изко… по дяволите …ренен. Глупости, той беше мръсен старик. Светът трябваше да узнае, че той е един мръсен старик.
— Ти ли сложи цифрите там, върху задната част на главата му?
Той се усмихна.
— B32. 156. Нали?
— Точно така.
— Вие ще го проумеете, докторе. Имате ключа.
— Ключ?
Той отхвърли глава назад и силно се разсмя.
— В касетката е. — Погледна надолу към нея, сви вежди и се разсмя отново.
Тя реши да рискува, въпреки че не знаеше каква ще бъде реакцията му.
— Искаш да кажеш касетката с момчетата от олтара? — каза Моли, опитвайки се да прозвучи небрежно.
Той остро поклати глава, сякаш му бяха залепили плесница. Очевидно беше изумен и се взираше в нея. Очите му искряха от недоверие и гняв, почти трескаво обиколиха стаята, преди отново да се спрат върху нея.
— Ти знаеш за това? — каза той, като погледна изкосо.
— Да.
— Кой ти каза?
— Намерихме касетката.
— Господи! — изруга той със злобен шепот. — Казах му, вземи проклетата касетка! Но вратата към килера беше заключена, така че трябваше да бягаме. Господи! Той нищо не може да направи както трябва.
— Разкажи ми за онази нощ, Рой.
— Никога не може да го направи. Никога не го е правил.
— Рой? Разкажи ми за вечерта, в която беше екзекутиран епископът.
— Но както винаги Сани ме остави аз да го планирам и извърша, нали? Той стои в ъгъла и се измъква и после оплесква нещата. Сега и двамата сме затънали до гуша.
— Наистина ли мислеше, че ще се измъкнете?
Той отново започна да обикаля между стените на стаята, като клатеше глава.
— Ние щяхме да се измъкнем, ако не беше тази проклета кола с ченгетата на алеята. Ще повярваш ли, една минута по-рано, една минута по-късно… — Вените се издуха върху челото му и той започна да се поти. — Не може да направи нищо както трябва! Нищо! Никога, никога! — Той удари с ръка по стената.