— Е, и?
— Господи — каза тя, — ти си мислиш, че притежаваш това проклето заведение.
Всъщност Вейл наистина притежаваше една малка част от бара и грила заедно с дузина други адвокати, съдии, ченгета и журналисти, които се бяха включили да-го купят, когато един алчен предприемач се беше опитал да окаже икономически натиск върху Пеперуда-та преди около година. Вейл взе чашата си измежду две дузини други закачени в ъгъла и си наля кафе, после отиде в голямото кръгло сепаре в задната част.
Съдията седеше на обикновеното си място в сепарето, резервирано за постоянните клиенти. Половин дузина вестници бяха разпилени на масата, както и два броя „Сити мегазин“, едното все още отворено на статията за Вейл. Той отпиваше от кафето си и внимателно преглеждаше сутрешния вестник през пенснето си, което държеше с една ръка, докато с другата държеше вестника. Кифла с боровинки лежеше забравена пред него, а една бучка масло се топеше на ножа, който лежеше върху чинията. Вейл съблече палтото си и го хвърли на един стол, който стоеше срещу стария опитен политик от шайката на Хиджън.
— Закъсня — каза съдията, без да го погледне. — И виждам, че сега си увековечен в мастило. — Той кимна към статията.
Вейл игнорира саркастичния комплимент и постави четири сребърни долара на масата в плътна редица. Съдията погледна покрай вестника към тях, довърши статията, после внимателно постави вестника на една страна.
— Четирима бяха, а?
Вейл кимна.
— Четирима срещу един. Трудно мога да нарека това приемливо равенство.
— Уреди се.
Съдията се облегна назад в стола си и сложи очилата си в джоба на сакото. Джек Спелдинг беше висок сух мъж, с хлътнали бузи, хубавото му лице носеше белезите на четирийсет и пет годишните битки в съдебната зала. Кичурите кафява и бяла коса бяха внимателно сресани назад от алпийското чело; подвижните светлосини очи бяха нащрек за всякакво предизвикателство. Той беше, както винаги, облечен до съвършенство в костюм от туид, с вратовръзка на червени и сини райета и светлосиня риза. Свеж червен карамфил, откъснат от близкия парк, внимателно беше поставен на ревера му.
Спелдинг беше рядко забележителен човек, който бе слязъл от съдийската скамейка разочарован от съдилищата, опозорени от двайсетгодишни милионери — търговци на наркотици, тиинейджъри, специалисти по кражбите и адвокати, които изпълняваха всекидневната си молитва със страстта на проститутките от Дивижън стрийт. Сега той беше заобиколен всяка сутрин от шепа многообещаващи млади адвокати, които репетираха своите дела пред него, като се позоваваха на правото, опитваха различно поведение и предизвикваха неговата проницателност с трикове и измами. Разбира се, той винаги ги хващаше, въпреки че понякога ги оставяше да минат, според теорията, че едно хубаво напердашване в съда понякога е по-поучително от мъдрия съвет.
Мартин Вейл представляваше голямата му гордост. Това беше синът, който той никога не беше имал. Протежето, което беше надминало учителя. И той приемаше арогантността и самонадеяността на младия мъж като недостатъци на един ум, толкова съсредоточен и дисциплиниран, че загубата на едно съдебно дело беше просто непонятна за него.
Съдията присви очи и погледна четирите големи сребърни монети.
— Четирима срещу един — размишляваше той. — Ще трябва да направя заключението, че те са хвърлили тежката си артилерия срещу теб, като според логиката изключвам преговорите, което пък изключва младите интелигенти. Трябва да е било силова игра.
— Дотук добре.
— Града, окръга и щата?
— Признавам ти и това също. Но повече никакво указание.
Съдията погледна косо към тавана няколко минути, после каза:
— Двама от градската община, след като искът е към тях и по един от окръга и щата. И така… аз стигам до градския прокурор Фледерман, това основно е негов проблем.
Вейл плъзна единия от доларите през масата и съдията го хвана, като го плесна с ръка.
— Отис, той е градският отговорник.
Вейл плъзна втори долар към него.
Съдията погледна изпитателно Вейл, който прие най-безучастното си изражение.
— От страна на окръга… предполагам, бих казал, най-подлият човек, когото имат. Това трябва да е бил Джони Мелоуей.
— Великолепно — каза Вейл, като плъзна към него още една доларова монета. — Остава още една.
— Сега, кого биха изпратили срещу теб от щата? Може би някого от губернаторския персонал? Или от държавното адвокатско бюро… или пък чак от парламента. Вероятно някой ласкател, един от тези мазни копелета, за да балансира Фледерман, Бърнсайд и Мелоуей, след като те са като парни валяци. Ъхъ… ъхъ. И кой е най-мазният в тайфата? — Той се изкикоти. — Трябва да е бил самият мистър Хитрец. Уудроу П. Карлисл.