— Много добре — каза Моли.
— Това обяснява какво се е случило с Аарон.
— Е, на най-простото ниво мозъкът е точно като тялото. Една идеална машина, освен когато се разболее. В мозъка има силни граници между егото и потиснатите желания. Когато умът се разболее, границите, или стените, между егото и потиснатите желания се срутват и потиснатите мисли проникват в егото от потиснатите импулси. Те се сблъскват със суперегото и умът се обърква. Изведнъж той получава смесени сигнали. Понякога инстинктивните импулси побеждават и потиснатите мисли стават нормални. Когато това стане, умът е разстроен. И това е болестта. Тя може да се прояви по стотици начини. Има повече от двеста психически болести, които могат да се установят. В много отношения това е по-лошо от физическата болест, понеже не можем да използваме рентгенови лъчи. Не можем да окажем влияние. Не можем да му дадем рецепта за антибиотици.
— Не може ли да се излекува?
— Понякога. Първо, трябва да установим дали стената се е срутила. Тогава ще решим кой е най-добрият начин да я възстановим.
— Това е уклончив отговор.
— Окей. С правилно лечение — може би.
„Не е лошо, помисли си Вейл. Спокойна, авторитетна, стегната, сигурна в себе си. Щеше да бъде добър свидетел.“
През следващите два дни в Дейзиленд те не стигнаха доникъде. Аарон нямаше възражения Вейл да присъства в стаята, но през следващите четири интервюта Моли не можа да накара Рой да се появи. Вейл не каза нищо. Той се възхищаваше от лекотата, с която тя водеше интервютата, пестеливостта на въпросите й, ловкостта, с която преминаваше от една тема на друга. Тя продължи да сондира детството на Аарон, неговата връзка със семейството му и Мери; поговориха за Ребека, въпреки че Аарон беше категоричен в отказа си да обсъждат техните сексуални подвизи, както и отношенията с Рашмън, които той описа като любезни, и Шекълс, и случаите, когато му се губеше време. Беше очевидно, че той не знае, че лудият евангелист е мъртъв, ако наистина беше така. Може би Рой лъжеше за това, точно както Аарон лъжеше за връзките си с Ребека и Рашмън.
Вечер те се връщаха в стаята на Вейл в мотела и проучваха касетките от интервютата през деня, търсейки указания. Единствените теми, които Моли избягваше, бяха момчетата от олтара и съществуването на Рой, които тя усещаше като прекалено опасни.
— Ще разбера, когато му дойде времето — каза на Вейл. — Довери ми се за това.
Те изучаваха касетките и говореха за процеса, ходеха на вечеря и разискваха делото, и предано избягваха темата за своето либидо, сякаш никога не е ставало дума за това.
На третия ден Вейл се появи на закуска, усмихнат до уши.
— Мисля, че измислих как да изкарам Рой — каза той.
— Как? — попита тя скептично.
— B32. 156 — отговори той с усмивка.
Вейл презираше болницата. За да стигнат до максимално защитеното крило, те трябваше да минат през едно от болничните отделения. Някои пациенти скитаха из голямата стая, като си говореха сами, други седяха в кататонично вцепенение, гледайки в пространството. Трети пък се бяха сгушили в ъглите в ембрионално състояние. Чуваше се постоянна врява. Вейл мразеше мириса на дезинфекционни средства, който сякаш се беше просмукал в цялата сграда — стерилността на белите стени, хладния, изкусен, безстрастен начин, по който персоналът се отнасяше към пациентите. Всеки път, когато влизаше в института, на Мартин му минаваше през ума, че ако той успееше да защити Аарон Стемплър, младият апалач щеше да прекара остатъка от живота си там.
Максимално защитеното крило, както го знаеха, беше почти приятно, макар и монотонно. Музиката се чуваше тихо в стаите и абсолютно белите стени и високите прозорци създаваха ефирна атмостфера.
Тази сутрин Аарон изглеждаше объркан и безразличен, когато влезе в стаята за разпит. Той се строполи на леглото и едва поздрави.
— Нещо не е ли наред? — попита Моли.
— Другите доктори — каза той. — Те не се интересуват истински от мен. Питат едни и същи въпроси, отново и отново. Правят ми глупави тестове, един след друг. Искаш ли да знаеш истината? Скучно е. Понякога ми се иска да измисля нещо само за да видя какво ще направят.
— Никога ли не са те питали за родителите ти и Криксайд?
— Не са като теб, Моли. Сякаш наистина не ги интересува.
— Губело ли ти се е някога време, докато си разговарял с тях?
— Не, мадам. Поне не мисля така.
— Но си достатъчно сигурен?
— Да, мадам.
— Някога питали ли са те за твоето образование, нещата които си прочел, това, което си спомняш?
— Питаха в началото.
— Кой е любимият ти цитат, Аарон?