На Наоми Чанс й бяха необходими три дни в телефонни обаждания до Американската хотелска асоциация, пътнически агенции и други източници, за да провери хотелите и ханчетата в щата до езерото, които бяха затворени през месеците февруари и март, преди да си спомни за приюта. Едно обаждане до Търговската палата в Бърджис беше потвърдило, че наистина има един крайпътен ресторант в града и този приют „Уингейт“ „надолу по пътя и отдясно, близо до езерото“. Това се покриваше с описанието на Рой: „една миля след крайпътния ресторант от дясната страна до езерото.“
Вейл и Гудмън пристигнаха в градчето малко преди смрачаване и спряха в крайпътния ресторант, Бреш един нисък, закръглен мъж със зачервено лице на около шейсет години, с кичури бяла коса, която украсяваше румения му скалп, сложи кафе и пред двамата.
— Просто минавате оттук? — попита той вежливо.
— Как позна? — попита Гудмън.
— Кмет съм на този град от осемнайсет години. Синът ми е шериф. Познавам всички в тази част на града, синко. И след като хотелите са затворени и мотелът е пълен, вие или сте на посещение, или минавате оттук.
— Много проницателно — каза Вейл с усмивка.
— Накъде сте тръгнали?
— Всъщност връщаме се в града — каза Гудмън. — Вече си свършихме работата.
— Ще вечеряте ли?
— Не. Само кафе, колкото да изкараме до града.
— Как така не карате по междущатската магистрала?
— Повече главоболия, отколкото си заслужава по това време на деня — каза Гудмън. — Не обичам да карам броня до броня.
— Тук имаш право.
— Всъщност аз съм идвал тук често като момче — излъга Гудмън. — Семейството ми живееше под наем в един хотел до езерото. Ъ-ъ, хотел „Уингейт“, „Уинторп“…
— Това е старата къща на „Уингейт“, точно надолу по пътя оттук — каза Бреш.
— Точно така, „Уингейт“. Баща ми обичаше да ловува тук наоколо. Тогава бях малко момче.
— Да, трябва да й било преди двайсет години — каза кметът. — От петнайсет години тук не може да се види сърна или мечка. Цената на прогреса.
— Всъщност къде е тази стара къща? — попита Гудмън. — Помня, че това беше едно много голямо място близо до езерото.
— Точно така. На около миля надолу по пътя оттук. Има каменни стълбове от двете страни на пътя, където свиваш. Но точно сега е затворена. И Били Хофстедър, надзирателят, е долу във Флорида на лов. Няма да се върне до следващата седмица.
— Толкова ли е голяма, колкото си спомням? — каза Гудмън, все още търсейки информация.
— По дяволите, сега е по-голяма. Могат да преспят около трийсет души. Има дневна, голяма като стадион. След като я взеха, католиците поправиха и сутерена. Стая за игри, телевизионна стая. — Той се наведе и смигна. — Прекалено луксозна за една банда бегълци и наркомани, ако питате мен.
— Е, може би следващия път, като дойда, ще отида и ще хвърля един поглед.
— Върни се лятото и прекарай малко време при нас — каза Бреш с усмивка. — Ние обичаме вашите пари.
— Съгласен съм.
Пътят беше неосветен, двулентов, асфалтиран, ограден от дебели борови дървета, толкова тъмен, че сякаш поглъщаше светлината на фаровете. Щяха да пропуснат входа за „Уингейт“, но пълната луна, която току-що изгря над дърветата, очерта сивите каменни стълбове. Когато Гудмън сви между тях, светлината на фаровете освети една месингова табела, на която пишеше:
ПРИЮТ „УИНГЕЙТ“
ОСНОВАН 1977 г.
ОТ ФОНДАЦИЯ „РАШМЪН“.
Черният път лъкатушеше през гъста гора около половин миля, преди да видят тъмна, зловеща, широка двуетажна постройка, очертана от набръчканата лунна светлина, която се отразяваше в езерото.
— По дяволите, дори не са оставили нощно осветление — каза Гудмън.
Те паркираха близо до входа и осветиха мястото с прожекторите си. Голяма дървена тераса с широки стълби ограждаше първия етаж. Големи двукрили прозорци и френски врати гледаха към езерото и водеха от терасата до първия етаж на сградата. Двамата мъже насочваха прожекторите си срещу рамките на прозорците и надничаха вътре. Лъчите, като два пръста, сондираха голяма дневна стая с широко огнище в единия край.
— Господи, можеш да изгориш цяло борово дърво в това огнище — каза Гудмън.
— И вероятно да отоплиш по-голямата част от Бърджис — съгласи се Вейл. — Ще проверя всички врати и прозорци на този етаж. Ти провери прозорците на сутерена.
— Можем да счупим някой прозорец — предложи Гудмън. — Интересно на колко ще те осъдят в Бърджис за чупене на прозорец и незаконно влизане?
— Ако Рой е бил тук, на около двайсет години — отговори Вейл.