29.
— Мислиш ли, че е изпаднал в състояние на кататония? — попита Вейл.
— Не съм сигурна. Може да е изпаднал в транс. Може да блъфира. Може да се опитва да избегне разговора с мен. Просто не знам, но реших да го изпитам.
— Защо?
— Просто за по-сигурно. Няма да е на себе си дванайсет часа. Ако се свести, ще започнем отначало. Ако не… — Тя направи безпомощен жест. — Казах на пазача, че е нервен заради процеса, така че съм го инжектирала. Всъщност няма да е на себе си до утре сутринта — което ни осигурява време да решим какво да направим.
Моли беше наела стодоларово такси до града, след като беше дала на Аарон шейсет милиграма демерол да го държи до сутринта. Сега Вейл беше събрал екипа да разискват последната криза. След разговорите за фондацията „Гудхайм“ той се беше уединил последните три дни, мълчалив и замислен, обикаляше офиса си и понякога говореше на глас, понякога спореше със себе си наум. Това беше една практика, с която всички освен Моли бяха свикнали: наблюдаваха го как се подготвя за битката, усещаха напрежението, което той създаваше, енергията, която изпълваше стаята. Сега Вейл беше нервен и клонеше към гняв.
— По дяволите — каза Гудмън, — очевидно е, че той е болен. Ще го изпратим в психиатрията и всичко е наред.
— Ами ако излезе от това състояние? — каза Вейл. — Какво ще кажеш, ако утре сутринта седне на леглото и каже: „Хей, мадам, да не съм бил някъде на обяд?“
— Това е жестоко — рязко каза Моли.
— Нека ти кажа кое е наистина жестоко — отвърна Вейл. — Доктор Бескът и неговите два динозавъра са обявили, че Аарон е напълно здрав душевно, но… но… те също така казват, ъ… как го бяха оформили, Наом?
— „Поддавайки се на стреса на ситуацията — прочете тя от доклада, — Аарон Стемплър може да е извършил това убийство.“
— Това е смешно — каза Моли. — Под стреса на каква ситуация?
— Те изработват мотив — обясни Вейл. — Рашмън го е накарал да напусне Дома на Спасението, бил е принуден да живее в пещерите, приятелката му го е напуснала… дрън, дрън, дрън.
— Какво всъщност става? — попита Моли сърдито.
— Става следното: ти знаеш, че е болен и аз знам, че е болен, но щатските гениални психиатри пеят същата песен понеже не разбират нищо — гневно отговори Вейл. — Тройно одобрение, по дяволите.
— Нямаме ли достатъчно доказателства да отложим делото? — попита Том. — Или да го настаним в психиатрията, без да бъде съден?
— Не искам отлагане, Томи — каза Вейл. — Няма да сме по-готови, отколкото сме сега, и колкото по-дълго отложим процеса, толкова по-силна може да стане опозицията ни.
— Мислиш ли, че можеш да спечелиш този процес, Марти? — попита съдията.
— Това няма значение. Сега е времето да защитим Аарон, а не след като е лежал в ембрионално положение в Дейзиленд десет години.
— Но всъщност това може да стане! — каза Моли.
— Ние ще продължим върху презумпцията, че когато се събуди утре, ще сме отново на футболното игрище. Прав ли съм, съдия?
Съдията вдигна рамене. Той помисли върху предпоставката и накрая кимна.
— Съгласен съм с Мартин. Единственият шанс, който има Аарон, е да се яви пред съда. Ако Мартин спечели, момчето ще иде в Дейзиленд, докато бъде излекувано и ще излезе като свободен човек. Иначе нещата ще се развият както казва той.
Вейл започна да обикаля, въртейки единия юмрук в дланта на другата ръка. Челюстите му бяха стиснати.
— Окей — каза той — ето какво ще направим. Първо, ще преповторим набързо твоите свидетелски показания, Моли. Ще направим това, понеже ако той се свести, трябва да сме готови, окей? После ще се върнем в Дейзиленд, така че да сме там, когато шокът му премине. А ако не премине, той остава в Дейзиленд и всичко ще се развие по естествен начин. Моли, ще направим това, сякаш си на свидетелската скамейка. Аз ще задавам въпросите. Наоми и Гудмън могат да се намесят с противоположни въпроси с вдигане на ръка. Могат да възразят като на истински съд. Съдията ще подържа реда и ще отсъжда възраженията, ако има такива. Съгласна ли си?
— Разбира се — каза тя.
— Ако има някакви правни възражения или спорове, ще сложа видеото на пауза.
— Как така? — попита Съдията.
— Понеже така ми се иска — беше резкият отговор.
Моли седеше в средата на стаята и Вейл обикаляше, докато задаваше въпросите, понякога спираше да се облегне на масата и проверяваше бележките си. Той беше разгорещен, но официален и очите му никога не се отместваха от нейните, докато я разпитваше. Видеокамерата се въртеше бавно, фокусирана върху нея.
ВЕЙЛ: Моля, кажете си името.
МОЛИ: Д-р Моли Ерингтън.
ВЕЙЛ: Къде работите, д-р Ерингтън?