— Да, сър, това беше едностайно училище и тя ни беше учителка. Научи ме на всичко, което знам. Научи ме да чета, история, география на света. На наука и психология, приключенски книги и подобни. Имаше много книги вкъщи и ми позволяваше да чета една по една. Прочетох всичките тези книги, преди да отида в гимназията и всички книги в библиотеката в Криксайд — които не бяха много. Може би наполовина на тези, които имаше в библиотеката на епископа.
— На родителите ти не им харесваше да носиш книги вкъщи да четеш, нали?
— Това беше като обида за баща ми, след като той изобщо не можеше да чете. Мисля, че той и мама смятаха това за загуба на време.
— Мис Ребека насърчаваше ли те да напуснеш Криксайд?
— Да, сър. Каза ми, че нямам бъдеще там и рано или късно ще завърша живота си в дупката.
— Значи ти напусна, когато беше на седемнайсет?
— Да, сър.
— Къде отиде най-напред?
— Отидох в Лесингтън и работих в една погребална къща около шест месеца, после дойдох тук.
— Защо напусна Лесингтън?
— Винаги съм искал да дойда тук в града.
Вейл тръгна бавно по дължината на сепарето на съдебните заседатели, като плъзгаше ръката си по полирания парапет.
— Коя е първата книга, която си прочел, Аарон?
— Библията. Това беше единствената книга вкъщи.
— Колко голям беше тогава?
— Когато я прочетох за първи път?
— Да.
— На около шест години.
— Прочел си Библията, когато си бил шестгодишен?
— Да, сър.
— Религията важна ли е за теб?
— Да, сър.
— Защо?
— Е, сър, предполагам, че се опитвам да го проумея.
— Религията присъства в мислите ти доста, така ли?
Аарон кимна.
— Да, сър.
— Вярваш ли в Господ?
— Да, сър.
— Християнин ли си?
— Да, сър.
— Освен от Библията кога за първи път разбра за Христос?
— Това беше от преподобния Шекълс.
— Колко голям беше тогава?
— На около девет, предполагам.
— Разкажи на съдебните заседатели за преподобния Шекълс.
— Е, той беше страшен човек, висок и слаб като борово дръвче и имаше ужасни очи и дълга брада, която стигаше почти дотук. — Той посочи гърдите си. — Слагаше ръка на рамото ми и натискаше силно, докато коленете ме заболяваха и ми четеше проповеди. Беше сякаш… сякаш ме беше избрал да ми се навика.
— И това те объркваше?
— Не, сър, плашеше ме до смърт. Той проповядваше пъклен огън и проклятие и нямаше място за грешници.
— Значи той беше страховита фигура?
— Да.
— И той ти каза, че ще идеш в ада?
— Да, сър.
— И това те безпокоеше дори като деветгодишен?
— Да, сър, оттогава ме безпокои.
— Значи ти си гледал да потискаш лошите си мисли, както ти каза?
— Да, сър.
— Опитвал си се да не мислиш за лоши неща.
— Опитвах.
— И когато ти идваше лоша мисъл, тогава какво?
— Плашех се… чувствах се… ъ…
— Виновен?
— Виновен, да, сър, но също… знаете, като безпомощен?
— Безпомощен по какъв начин?
— Че ще ида в ада и нищо не може да се направи.
— Аарон, запознат ли си с термина „пориомания“ или „състояние на пориомания“.
— Да, сър.
— Какво означава това?
— Означава да забравяш неща за известно време.
— Имаш ли дума за това?
— Да, сър. Наричам го да ти се губи време.
— И някога губело ли ти се е време?
— Да, сър.
— Често ли?
— Да, сър.
— Кога?
— Е, не съм съвсем сигурен. Отначало не знаеш, че става. После след известно време разбираш кога ти се е губело време.
— Как?
— Е, в един момент седя тук, секунда по-късно — просто едно щракане с пръсти — седя там или ходя навън. Веднъж бях на кино с едно момиче и момент по-късно си излизахме от киното. Не знам как е завършил филмът, просто бях навън на улицата.
— Казал ли си на някого за това?
— Не, сър.
— Защо не?
— Не мисля, че ще ми повярват. Мислех си, че ще ме подиграват или ще странят от мен.
— Значи от страх?
— Да, сър.
— Това тревожеше ли те?
— Е, главно се чудех дали не съм направил нещо лошо.
— Като какво?
— Знаете, може би съм казал нещо лошо, подлудил съм някого, нещо такова.
— Казвал ли си на мис Ребека?
— Не, сър. На никого.
— Знаеше ли какво причинява това? Искам да кажа, имаше ли някои неща, които си отбягвал понеже си знаел, че ще допринесат за това състояние?
— Предполагам, че бяха доста неща. Понякога, когато баща ми ме биеше, ми се губеше време. Следващото нещо, което си спомнях, е, че съм в стаята и това беше един час по-късно. Понякога, когато правех секс, изведнъж се оказвах под душа или на път за вкъщи. Така ставаше. Първия път, когато отидох в католическата църква, ми се случи. Просто нямаше начин да го призная.