— Забрави за това — вдигна рамене Вейл. — След няколко месеца ще пийнем по едно заедно някоя вечер и ще разменим тайни.
— Ти вече знаеш прекалено много от моите тайни — горчиво каза тя и се обърна към него. — Точно сега защо не ми кажеш една от твоите?
— Искаш ли да знаеш защо не вдигнах шум в делото Кастило — каза Вейл. — След като ти спеше с Мико Родригес.
— Добре се сещаш. Защо не ме провали?
— Бях изненадан от твоето поведение, адвокате.
Тя остро се засмя.
— Кандидатстваш да ми станеш майка ли? — Когато Вейл не отговори, тя въздъхна: — Може би бях влюбена.
— Никога не се влюбвай в клиент — каза той. — Това е непрофесионално.
— Никога ли не правиш нещо непрофесионално? — попита тя.
— Никога не правя нещо, което може да ми попречи да спечеля. — Той й се усмихна. — Това те мъчеше през всичките тези години, нали?
— Просто бях любопитна.
— Трябваше да не ти дам възможност да използваш касетките, а после да ги представя за доказателство като мои. Така че рискувах. Помислих си, че докато не замеся теб и Родригес в това, ти няма да имаш нищо против — и ти не възрази. След като разобличих Родригес, останалото беше без значение.
— Просто част от стратегията, така ли?
Вейл кимна.
— Не исках ти да спечелиш.
— Радвам се — каза тя презрително. — Страхувах се все пак да не би да имаш сърце.
— Няма такъв шанс — каза Вейл и се усмихна. — И така? Сключихме ли сделката?
— Никога няма да успееш да я прекараш през Шоут — каза Венъбъл, нерешително. — Той ще поиска да го осъди да лежи цял живот, дори и да го излекуват.
— Остави на мен Шоут — каза Вейл. — Сключихме ли сделката?
Когато Шоут се върна, телевизорът и видеомагнетофонът, както и остатъците от обяда, бяха изнесени от кабинета. Венъбъл четеше споразумението за признаване на вината, за да се избегне съдебно преследване, което Вейл беше написал върху един лист хартия.
— Добре — каза Шоут. — Намерихте ли някакво решение?
— Така мисля — каза Вейл. Той взе листа от Венъбъл и го плъзна на бюрото. Шоут си сложи очилата и започна да чете споразумението. Изведнъж спря и погледна към Венъбъл шокиран.
— Вие сте се съгласили с това? — каза той на Венъбъл.
— Да, Ваша светлост.
— Но това не е компромис. Това е, което поиска той, за да влезе в съдебната зала! — каза Шоут сърдито. — Та ти преотстъпваш нещата. Никаква затворническа присъда? Вие ще оставите този убиец да признае три брутални убийства и после да излезе на свобода, когато решат, че е излекуван?
— Той е много болен, Ваша светлост — каза Вейл. — Ако бъде излекуван, какво бихме могли да постигнем, като го вкараме в един строг затвор?
Шоут погледна през бюрото към Вейл.
— Това беше едно шокиращо престъпление. Едно шокиращо престъпление изисква възмездие.
— Искате да кажете отмъщение, нали? — остро каза Вейл.
— Няма да одобря това — каза Шоут. — Искам да лежи поне десет години, след като решат, че е излекуван, ако изобщо бъде излекуван. Трябва да си плати за престъплението.
— Не — каза Вейл.
— Не? — каза Шоут и повдигна вежди.
— В никакъв случай — каза Вейл. — Нека тогава продължим процеса. Но мисля, че трябва да знаете, съдия, че животът на епископа ще бъде подробно разгледан, преди да свърши процесът.
— И какво би трябвало да означава това?
— Ще повдигнем някои сериозни въпроси за мотива и ще разгледаме всяка страна от живота на епископа, ще надникнем и във фондацията му… — Вейл спря за момент и добави: — Управлението Гудхайм… всичко.
Шоут реагира едва доловимо. Очите му може би се разшириха с около косъм, челюстта му стана малко по-твърда, но си оставаше мистър Спокойствие.
— Мислиш, че това е необходимо?
— Нека ви кажа какво мисля за това, съдия — каза Вейл. — Мис Венъбъл знае, че има разобличителни доказателства срещу епископа. Тя знае също, че ако процесът продължи, те ще бъдат изкарани наяве. Накрая, мисля, че ще бъде глупаво да развалим доброто име на един мъртъв човек, да нараним църквата, без да е необходимо, и да повдигнем съмнения около фондацията „Рашмън“… защо? За да изтръгнем още десет години от живота на едно болно момче? Той вече също изстрада достатъчно.
Шоут не беше сигурен за какво става въпрос. Какви доказателства? Очевидно Вейл знаеше за управлението Гудхайм.
„Искаше ли той да разпердушини фондацията, за да дискредитира епископа?“
Отговорът очевидно беше да.
„Имаше ли нещо друго, за което Шоут не знаеше?“
Той помисли по-дълго, като гледаше написаното споразумение, което лежеше пред него, сякаш лежеше върху едната страна на везните. Накрая Палача Шоут избра практичното, то нямаше нищо общо със законите, правосъдието или възмездието.